Мелиса се замисли над значението на тези думи. По някаква причина температурата сякаш беше паднала с десет градуса.
— Трябва да си вървя.
— Почакай — спря я Тирсо. — Забрави това.
Подаде й книгите, тя ги пое мълчаливо.
— Сърдиш ли ми се? — попита я Тирсо.
За миг се вгледа в очите му.
— Много — призна, защото не можеше да го излъже, — но ще ми мине.
— Ако го нямаше Ернесто, щях да те помоля да се омъжиш за мен.
— Щях да си помисля — отвърна тя. — Не знам дали бих те търпяла по цял ден.
— Би трябвало да пишеш повече и да си навличаш по-малко проблеми — я посъветва младежът.
— Да си посредствена писателка, не е голям стимул.
— Не говори глупости. Проблемът ти е, че се разпиляваш. Две дини под мишница не се носят.
Целуна го, преди да си тръгне.
— Приятелката ти е голям образ — каза Ернесто, след като затвори вратата.
— Притеснявам се за нея.
— Дай й съвет.
— Проблемът е, че не ме слуша — въздъхна Тирсо. — Бих искал да си стои спокойно у дома, като охлюв в черупката си… Всички би трябвало да мируваме, докато не отмине тази буря. В крайна сметка скоро трябва да се проясни.
8
Ако не беше свещта, която пламтеше в кръга, тъмнината щеше да е пълна. Отдалеч се чу вой на куче, единственият знак за живот в спокойствието на нощта. Мелиса усети, че дъхът й става по-плътен, сякаш атмосферата се беше превърнала в меласа. От време на време някакъв неясен цвят прорязваше тъмнината на клепачите й. До нея достигна някакво метално изпарение. Озон. Думата закръжи в мозъка й. Промъкнаха се и други миризми: на прашно кадифе, сяра, варени зеленчуци, пот, но бяха единствено това: далечно присъствие, което мигом се изпари. Съзнанието й продължи да потъва в нищото, отдалечавайки се от онази стая.
Сега плаваше в езеро от етер, чиито течения си играеха с нея, както си искат, и после, уморени от безсмисленото си забавление, я изблъскаха до дъното на един кладенец. Почувства се като Алиса, която падаше през хралупата в дървото, но — също като нея — не се уплаши. Спускането беше меко и й вдъхваше само любопитство, въпреки че не по тази причина престана да стиска клепачи. Разбра, че се е спряла, когато стъпи върху мека земя. Чу шума на вятъра; свежият въздух накара кожата й да настръхне. Опита се да отвори очи и не успя. Понечи да извика, но гърлото й отказа да се подчини.
Дали това е смъртта?
Сред клоните, брулени от бриза, трептяха звуците на арфа. Беше древна музика — като романс от забравен свят. Мелиса отвори очи. Блясъкът на факел се помръдна по стените на пещерата, нестабилен, докато приближаваше в ръцете на мъж, облечен с дълга дреха. До тях имаше още някого: един силует. Виждаше ръцете му, но не и лицето. Изминаха няколко секунди, преди мъжката фигура да спре. Когато вдигна факела, Мелиса видя чертите на лицето му и почувства, че кръвта й се смразява: обичаше това лице, както никога не беше обожавала никого другиго… а нямаше никаква представа кой може да бъде.
Обичах те, преди да се родя, помисли си объркана. Ще те обичам, след като умра.
Тогава забеляза, че мъжът носи дългата си коса спусната върху раменете. На челото му блестеше лунен сърп, прикрепен от обръч около главата. В другата си ръка държеше предмет, който Мелиса не успя да различи. Изведнъж разбра защо се намираше там. Щеше да бъде посветена. Мъжът остави факела в една кухина в стената и положи предмета на земята, докато фигурата в сянка произнасяше молитва, към която се включи и той. Мелиса се присъедини към двамата, произнасяйки фрази на някакъв чужд език, който обаче разбираше.
Мигом след това почувства как я връхлита странна сънливост. Обстановката започна изчезва, сякаш светът беше погълнат от вихрушка на времето. Извика и собственият й глас й се стори като нечленоразделен звук на стадно животно, което изведнъж е загубило контакт с групата си. Понечи да тича, да се втурне, да полети към пропастта, но едни силни ръце, които се появиха от нищото, я задържаха. Тресеше се с все сила, глуха и сляпа за онова, което я заобикаляше. Стори й се, че невидима субстанция се откъсва от душата й. Обзе я паника, когато предположи какво беше на път да се случи: щеше да напусне тялото си.
„Това е невъзможно — помисли си тя, много объркана. — Аз съм собственото си тяло.“
Но разумът не успяваше да отрече онова, което сетивата й потвърждаваха. Преживя миг на свирепа радост, на зловещо опиянение. Остави се на порива на онази еуфория, която стигаше до молекулярно ниво. Получи се взрив. Експлозията увеличи обема си. Пожела да литне натам, защото усети, че това, което най-силно обича във вселената, се намира в онова необикновено сияние.