Прибра разказа в чантата и започна да се гримира.
„Да пишеш, е като да плуваш гола в морето“, помисли си разсеяна, нанасяйки различни тонове сенки върху клепачите. Разпредели ги със същото умение, с което древните египтяни са нанасяли kohl7 върху своите: синап върху вътрешния ъгъл на окото, сепия под веждите, нилско зелено в краищата.
Писането беше нейният порок. Бавното и средновековно занимание я караше да се чувства свободна. Пред своите листове забравяше за света. Огледа лицето си, което един ден щеше да се покрие с бръчки, и си даде сметка, че това не я вълнува.
„Докато мога да пиша, ще бъда жива“, реши тя, преди да излезе на тропическата светлина.
12
Въпреки жегата нюансите на следобеда, които оцветяваха в огнено старите сгради, я очароваха. Затова, след като прекара два часа в издателството, реши да се разходи по улица „О Таили“, която в този час на деня гъмжеше от народ. Често обикаляше из Стара Хавана — от Авенида дел пуерто до централния парк — не само по необходимост, но и защото беше едно от любимите й занимания. Папратите, които растяха в пукнатините на балконите и по покривите на колониалните къщи, се спускаха на етажирани пластове, придавайки привлекателен блясък на мръсния градски пейзаж.
Като стигна до „Сан Игнасио“, реши да мине през „Ла модерна поесия“ и зави наляво, в посока улица „Обиспо“. Докато вървеше към книжарницата, вдишваше смесицата от миризми, които се носеха по павираните и недоасфалтирани улички. Това беше аромат, който познаваше по-добре от миризмата на дома си: морска селитра, разлят петрол в залива, червен фасул, евтин парфюм, зловония от клоаките, карамел, пудра… Помисли си за старите дилижанси, теглени от коне и управлявани от елегантни чернокожи. Екотът на копитата, теглещи скрибуцащите седалки, където пътуват дамите, загърнати в облаци плат и парфюми, внесени от Европа, се смесва с песента на глашатаите и глъчката на робите, които правят дневните покупки за господарите си. Представи си кошниците върху потните глави, двуколките и тяхното крехко равновесие, и преносимите подноси, които се поставят в стратегически точки по ъглите или площадчетата. От тези места се излъчва аромат на ананас и манго, на рози и жасмин, на хрупкави свински пръжки и медени сладкиши със сусам… Преглътна слюнката си. С тъга си помисли, че рефлексът на Павлов няма да й послужи за нищо. Блестящата й университетска диплома никога нямаше да й даде достъп до богатите сладкарски произведения, на които са се радвали кубинските роби от XVIII век.
Сред тази оргия от образи и несбъднати желания някой застана на пътя й. Не я видя да се задава от никое конкретно място. Не разбра откъде се появи. Отдръпна се, за да й направи път, но жената не помръдна. Беше дребна и възрастна негърка със сиви коси и набраздено от бръчки лице. На Мелиса й хрумна, че може да е бабата на гуихес: онези черни и палави духове, които живеят в реките и лагуните на острова. Жената я погледна със замъглени очи.
— Пази се от кукумявката — прошепна с нисък и колеблив глас. — После да не кажеш, че Муба не те е предупредила.
След това продължи бавния си ход и остави Мелиса поразена.
Момичето се огледа, за да провери дали някой друг беше станал свидетел на това странно видение. Хората продължаваха да се роят във всички посоки, тичаха, смееха се, блъскаха се или викаха, без никой да я погледне. Обърна се пак, но старицата беше изчезнала, погълната от тълпата или може би от мистериозното измерение, откъдето се бе появила.
Продължи към книжарницата, решена, че нищо няма да смути разходката й. Малко след това стигна до мястото, което миришеше на евтина хартия и мастило. Вентилаторите на тавана цепеха следобедната пара, вдигайки вихрушки от топъл въздух, които само пречеха на потта да се натрупва по кожата, но без да освежават напълно. Огледа рафтовете с поезия. След това проучи разделите за разкази, романи, речници… Накрая излезе с празни ръце. Повечето от книгите бяха политически текстове, а от тях беше погълнала в изобилие, откакто се бе родила.
Пресече булевард „Сан Рафаел“ в посока към спирката тъкмо навреме, за да хване един автобус. Изминаха трийсет задушаващи минути, преди да дойде нейната спирка. Когато успя да слезе с известно блъскане, улиците на скромния квартал „Луяно“ й се сториха като оазис в летаргичното пладне.