Минавайки край едно огледало, успях да се зърна. Лицето ми започна да се променя, докато не се превърна в лице на екзотично и чудовищно създание, хибрид между жена и котка, който по-скоро приличаше на извънземно същество. Тогава страхът ми изчезна, защото осъзнах, че всъщност това винаги е било истинското ми аз, което най-сетне беше излязло на бял свят.
Реших, че няма да бягам повече. Ще се изправя веднъж завинаги срещу тази противница, която обичах. Чаках я; но тя вече не беше тя, а брадат мъж, чудовищно стар на вид, с маска, която имитираше чертите на Христос и с която смяташе да измами всеки срещнат… но не и мен; не и другите същества, наблюдаващи от близките сгради и от тази своя висота сякаш знаеха всичко. Вгледах се в онези лица, които ме молеха: „Свали му маската, направи го заради нас…“ Обърнах се и зачаках. И разбрах, че рискувам живота си, когато лапите ми докоснаха маската. Измяуках страховито и свалих маската на Антихриста.
За момент предусетих какво ще видя, но то беше само предупредителен проблясък, който мигом угасна. Ужасът ми накара образа да изчезне. След това открих локва с черна вода. Надвесих с над водата, изпълнена с терзания, и видях лицето си, ала то не беше моето лице, а нечие чуждо, което познавах, но не помнех…
Сянката се развълнува и нейното потръпване накара листата да потреперят. Търсенето й беше приключило. За последен път се потопи в съня на Мелиса. Образите на три същества, които прекосяваха една долина, се смесваха с други — невъзможно да бъдат описани. Наложи се да направи голямо усилие, за да се отдалечи оттам.
Но ще се върна, скъпа. Ще се върна…
15
Мелиса се събуди с лице, обляно в сълзи, и се сгуши във възглавницата, за да заглуши риданието си. Лека-полека се успокои. Опипом потърси часовника си: три и половина през нощта. Седна на леглото и се опита да подреди мислите си. Размърда десния си крак и се заигра със сянката, която хвърляше върху пода. Сянка, спомни си тя. И веднага сякаш й просветна. Отново я беше сънувала… нечия сянка… в едно сияние…
Вдигна лице и светлината на луната шибна зениците й. За болестта й нямаше лек. Представи си какво би станало, ако я затворят в някоя лудница на пълнолуние. Ще трябва да й сложат усмирителна риза. Би била най-лунатичната луда в цялата болница.
Какво е сънувала? Някоя история с мистериозния герой от монолозите й, с другата героиня от дневника й — вечната й мания, нейната фиксидея, екзистенциалната й страст, — но си спомняше само откъслечни детайли: факла, криволичещ път, усещане за екстаз, когато друга ръка поемаше нейната… Отново си легна. Може би ако пак заспи веднага, ще продължи историята от мястото, където беше прекъсната. И друг път й се бе случвало. Мушна се под завивките, но моментът беше отминал. Остатъкът на нощта беше пълна тъмнина.
Събуди я телефонът. Излезе в коридора, загърната с чаршаф, като притваряше клепачи, за да прогони светлината.
— Да?
— Мелиса? Диего се обажда, от списанието. Има един проблем с разказа, който ни остави.
За момент не можа да разбере за какво й говореха. Все още се чувстваше потопена в неясна мъгла.
— Проблем ли? — повтори тя, за да спечели време, като смътно си спомняше някакъв разказ за вампири.
— Да — продължи колебливо гласът от другия край на линията, — не знам как да ти го кажа. На мен ми се струва идеален, но двама редактори смятат, че алюзията за червените вампири може да се окаже проблематична за списанието, и за теб също, разбира се.
— Не разбирам.
— Защо не смениш цвета на вампирите?
За няколко секунди Мелиса загуби дар слово. Там, в дъното на съзнанието си, започваше да вижда светлина, но отказа да повярва, че е истинска.
— Какъв е проблемът с цвета?
— Червени са. Защо са червени?
— Нямам представа — прошепна тя. — Може би, защото е агресивен цвят, или защото си представям, че червено създание е по-страшно, отколкото някое синьо или оранжево. Знам ли!
— Шефът предложи да смениш цвета. В нашата страна нещо, което буди толкова много страх, не може да е червено. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Тя мигом се отърси от съня.
— Много добре разбирам, но не знам дали ще искам да го сменя.
— Би било жалко, разказът се хареса на всички ни. Само че цветът…