— Извинявай, но трябва да затворя, защото ще закъснея за работа.
— Обади ни се да ни кажеш дали…
— Чао.
Тресна слушалката на телефона. Какви глупаци! Ако нещата продължаваха така, скоро нямаше да може да се пише за нищо друго; нито вампирите, нито феите щяха да прескочат цензурата. Почувства, че депресията отново помрачава духа й. Всеки път, когато се сблъскваше с тези пречки, се парализираше, защото беше неспособна да се бори с нелогично поведение.
Погледна часовника. Трябваше й самолет, ако искаше да стигне навреме. Беше насрочила среща със Сусана и Едгар, за да й помогнат за изложбата. Опита се да не мисли за момчето. Беше направила невъзможното, за да я забележи… и нищо. Като лакомство, което никога няма да опита.
Девет без петнайсет. Никога нямаше да стигне. Едно празно такси зави зад ъгъла и успя да го хване. Мелиса го сметна за добър знак. Десет минути по-късно слизаше пред службата. Когато плати на шофьора, някой я докосна по рамото. Беше Селесте.
— Какво правиш тук? — възкликна Мелиса.
— Дойдох с един приятел да купя хартия.
— Откъде?
— От книжарницата на университета.
— Защо не идем заедно по-късно? Тъкмо и аз ще купя.
— Не продават на всеки, само на преподаватели — обясни Селесте, като се обърна към един мъж, който пресичаше улицата в посока към тях.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — се извини непознатият веднага щом се приближи. — Не мога без цигари.
— Ако продължаваш така, ще пукнеш от някой инфаркт — скара му се Селесте свойски. — Виж, запознай се с Мелиса… Мелиса, това е Рохер.
Здрависаха се.
— Рохер учеше с големия ми брат, така че го познавам от малка. Сега е преподавател по история.
— А хобито ми е литературата.
— Вярно е, публикувал е два тома за литературен анализ… Мелиса също пише.
— Наистина ли? — попита той с неприкрит интерес.
— Съжалявам, но трябва да вървя. Беше ми приятно да се запознаем… Сели11, ще ми купиш ли малко хартия?
— Разбира се, ела у нас в петък. Тирсо ми каза, че ще намине… Има ли нещо ново?
— После ще ти кажа — отвърна Мелиса и хукна, отчасти защото вече беше твърде късно, но главно за да се спаси от погледа на онзи мъж, който започваше да изгаря кожата й.
16
Огромната къща, леко безрадостна на вид, се издигаше от другата страна на улица „Калсада“. Преди Мелиса да се роди, беше „Лисео дел Ведадо“. Сега беше Дом на културата на община „Пласа де ла револусион“. Входът за автомобили се охраняваше от групи кротони12, единствените растения, устойчиви на липсата на торове, която опустошаваше острова. Със своите листа, изпъстрени с жълти точици, червени петна, зелени мазки и оранжеви линии, бяха желан вариант за прикриване на липсата на цветя. Водата, която течеше от крановете, не можеше да се хаби за поливане, защото идваше в определени часове и трябваше да се използва за миене, готвене или за къпане, преди съвсем да спре. Така че градините се поливаха само когато Господ благоволеше… буквално казано. Нищо чудно, че се намираха в такова плачевно състояние.
Но момичето не обърна внимание на този пейзаж на обичайна бедност. Бързо прекоси прага, показа картата си на рецепционистката и се отправи към библиотеката. Край стълбището, което водеше до горния етаж, се срещна с двама души. Единият от тях беше Едгар. Другата беше Сусана. Мелиса отиде да ги поздрави, но усмивката замръзна на устните й.
— Случило ли се е нещо?
— Само ако знаеш — каза тихо Сусана.
— Изложбата — рече Едгар, сякаш това обясняваше всичко.
— Откраднали са картините?
— Нещо по-лошо — увери я Сусана. — Ще изтеглят половината от творбите.
— Какво? — извика Мелиса.
— По-тихо — помоли я Сусана, като посочи с ръка матираната стъклена врата на библиотеката. — ДС13 е в сградата.
Мелиса ги погледна с очакване някой да се разхили и да си признае, че всичко е било шега, но на лицата им се четеше страх и тревога.
— Не разбирам — предаде се тя. — Никой не ни информира, че има проблем с тези картини. Не забелязах нищо нередно.
— Гледай да кажеш, че наистина си забелязала нещо странно, иначе ще си имаш неприятности — я посъветва Едгар.
Мелиса се вгледа в очите на младежа и почти забрави заплахата, която тегнеше над всички. „Кротони“, помисли си тя и й се прииска да се потопи в онази гора от тъмни точици, които изпъстряха ириса на очите му. Изпита странно усещане за дежа вю: смътен спомен за нещо далечно. Представи си едно създание на джунглата, поело след сладко-киселия мирис на своята лъвица.