Двете се гледаха известно време.
— Интуиция — обясни възрастната жена, вдигайки рамене. — Разбира се, полицаите дори не си направиха труда да изведат кучетата, въпреки че избълваха най-лошите псувни, които съм чувала през живота си.
— Играеш си с огъня — упрекна я внучката.
— Не се притеснявай. Ставам за актриса.
— Повече да не си направила нещо подобно — натърти Мелиса, като си подсушаваше ръцете с парчето кърпа, което висеше от един пирон. — И не си прави труда да защитаваш другите. Който пише тези надписи, сигурно сам взема предпазни мерки.
Излезе от кухнята.
— Отивам си в стаята. Няма ме за никого.
Това включваше всеки, който я търси по телефона, с изключение на четирима души: Тирсо, Алваро, Селесте и някоя си Сибила. Бабата подозираше, че това не е истинското й име, но така и не се опита да научи повече. Внучката й винаги е била особено дете, пълна с тайни, и годините не бяха променили нито характера, нито поведението й.
Съжителството между двете беше подобно на съжителството между два призрака, бродещи из залите на един и същ замък: всеки беше наясно, че споделя територията си с някого, но предпочиташе да не се намесва в личния живот на другия. Жената никога не се бъркаше в работите на внучката си, още по-малко в стаята й. Затова, когато няколко часа по-късно Мелиса вдигна глава и я видя до библиотеката, пълна с кукумявки, разбра, че се случва нещо необичайно.
— Имаш гости — каза бабата.
Това се оказа по-тревожно. Никой не ги посещаваше. Домът й не беше територия, където да бъде прекъсвана, шпионирана или проучвана, и приятелите й, наясно с този каприз, се въздържаха от подобно светотатство. Погледна часовника си. Минаваше шест. Не беше спирала да чете от обяд. Затвори книгата и отиде в гостната, но не видя никого. Огледа празните кресла на верандата и после се върна обратно.
— Кой беше, бабо?
Изведнъж се спря. Майка й излизаше от кухнята.
— Как си, Мели?
— Добре — заекна изненадано момичето. — Дошла си да вечеряш с нас ли?
— Не мога, трябва да се връщам в министерството. Суарес ме изпрати с шофьора да взема дъщерите му и използвах да намина.
Лицето на Мелиса помръкна. За миг бе помислила, че майка й е дошла да я види, но веднага разбра, че само личната поръчка от зам.-министъра я беше накарала да си спомни за дъщеря си и майка си, които никога не посещаваше.
— Отслабнала си — каза жената.
— При глада, който царува в тази страна… — отговори тя саркастично.
— Не започвай, дъще. Има неща, които не могат да се оправят толкова лесно. Ако не беше ембаргото…
— Не ти ли омръзва все същата песен? — попита Мелиса. — Ембаргото не е виновно, че в тази страна няма банани. Тук храните никога не са били култивирани. И доколкото знам, захарта не идва от Аляска… Този идиот е прецакал дори екосистемата на острова.
— Не говори глупости. И не употребявай лоши думи!
— До гуша ни е дошло от политически проповеди.
— „Ни“? — попита жената подозрително. — На теб и на кого още?
— На приятелите ми, на техните приятели, на братята на приятелите ми, на приятелките на приятелите ми, на любовниците на приятелите ми… На цялото ми поколение!
— Допускат се грешки, но това не означава, че няма да ги поправим.
— Чуваш ли се как говориш? „Допускат се грешки“. Като че ли грешките се допускат сами, сякаш всичко е дело на Светия Дух… Не, мамо. Той ги прави и после задължава останалите да страдат заради тях. Но да не си посмял да му противоречиш, о, не, в никакъв случай, защото ще свършиш в затвора. А ако нещо не се получи както трябва, той никога не е виновен, някой друг нещастник опира пешкира.
Майка й въздъхна: дъщеря й беше загубена кауза.
— Някой иска ли кафе? — попита възрастната жена, излизайки от кухнята.
— За мен недей да правиш — побърза да каже майката. — Не мога да се бавя.
Разговорите с дъщеря й винаги я оставяха без аргументи; затова се опитваше да ги избягва доколкото можеше.
— Аз и баща ти сме свободни този уикенд. Защо не наминеш да хапнеш с нас?
Клаксон на кола прозвуча от улицата.
— Трябва да тръгвам — каза жената. — Ще дойдеш ли?
— Не знам — отвърна Мелиса, сигурна, че няма да отиде.
На излизане майка й изведнъж спря.
— За малко да забравя! След месец ще ходим в Канада да подпишем едни споразумения. Може да имаш нужда от нещо…