— Не, благодаря.
Клаксонът отново изсвири настоятелно и майка й излезе бързешком. Стъклата на витрината звъннаха, когато затръшна вратата. В продължение на няколко минути Мелиса гали повърхността на масата, после се върна в стаята си.
Над лимоновото дърво, което растеше до прозореца, изящният рог на луната блестеше матово върху синьото небе. Девойката остави мислите си да я отнесат до последната нощ, в която я беше посетила тайнствената същност. Ден след ден сянката придобиваше плътност… това беше цяло щастие, защото появите й единствено смекчаваха тъгата й, потапяйки я в състояние, в което забравата действаше като успокоителен наркотик. За нещастие, връзката с майка й беше едно от нещата, което имаше нужда да забрави. В търсене на утеха отвори дневника си и започна да пише.
26
Предусетих, че сянката е там и обикаля стаята ми. Не можех да я видя, но близостта ми с нея е стигнала до етап, на който няма нужда да използвам обичайните си сетива, за да разбера, че е до мен. Когато станах, все още имаше следи от познатия мирис.
Може би затова вярвам все по-уверено: сянката сигурно има някаква връзка с Анаис. От онзи сън не съм спирала да мисля за това. Не мога да избягам от манията си по тази жена. Превърнала се е в порок. За малко да умра от възторг, когато научих, че родителите й са били кубинци и че тя самата е посещавала острова. Някои хора твърдят, че баща й е бил испанец, а майка й — с френско-датски корен, но истината е, че и двамата са родени в Куба. Бащата се е върнал от Европа, за да почине на острова, а тялото на майка й е пренесено от САЩ, за да бъде погребано на кубинска земя. Не вярвам да има по-точно определение за националност от мястото, на което човек е роден, и мястото, което избира, за да бъде погребан или за да умре.
Самата Анаис е решила да се омъжи в Хавана. Разхождала се е по тези улици, вдъхвала е аромата на цветята и се е наслаждавала на нашите ястия в Ла Хенерала, онова имение в Луяно, където е живеела леля й Антолина, вдовица на генерал Карденас… Обичам да си представям, че вибрациите на духа й са останали записани в стените на моя град и че съм магнит, който е събрал следите й. Вървя с тази илюзия за контакт с духа й, разтърсена от знаците, които чувствам под стъпките си, преобразена от магията на толкова съвпадения.
Открих още неща. Не става дума само за астрологични дати, за дневници върху подсъзнанието, за допирни точки. Анаис също е имала страст към меките и галещи платове, екзотичните украшения, сандалите със старовремски вид и всякакви виолетови или пурпурни облекла. Рядко съм изпитвала такъв истински страх, както когато прочетох, че си е правила лунни бани… Господи! Докъде съвпаденията може да са само съвпадения? Нещо ми подсказва, че когато се натрупа значително количество от съвпадения, случайността престава да бъде случайност и се превръща в нещо друго. В какво? Не съм сигурна.
Може би съществуват души близнаци, осъдени никога да не се срещнат: когато едната е на път да умре, някъде се ражда другата. Предусетих този вечен и съдбовен цикъл, когато прочетох писмата или спомените на личности, разделени от десетки години или векове, понякога дори не от толкова дълъг период — само няколко години или месеци между смъртта на единия и раждането на другия. По-тъжна ми се струва идеята за паралелно съществуване във времето — че никога не са се срещали. Като нас двете. Анаис все още е била жива, когато съм била в пубертета. За няколко кратки години душите ни са били на едно и също място в този живот, въпреки че сме били съвсем непознати… Какво ли е правила тя, когато съм се родила? Или в годината, когато съм се научила да говоря? Или докато съм чела първите си книги? Къде ли съм била аз, докато тя е умирала от рак в една болница, пет минути преди полунощ? Дали съм била с приятели? Или съм се връщала от концерт? Дали съм била на някоя спирка, опитвайки се да се прибера у дома? Или съм четяла в леглото? Или на купон? В разговор с Тирсо? В опити да оправя света?
Преди три дни сънувах, че съм на път да се родя. Душата ми отпочиваше на един тъмен завой и чакаше да бъде повикана, когато започна вибрацията. Разбрах, че влизам в контакт с аурата на Анаис, скитаща из света, и й казах: Аз съм единствената, която ще стигне до теб; единствената, която може да те опознае. Духът й се носеше като бял дим. Обичам те, отвърна тя на един тайнствен език, защото онзи призрак не говореше с думи, а усукваше псевдоподите си на амеба; и всяко движение имаше значение, което прекрасно разбирах…