Осъдена съм. Чувствам нещо подобно на любов, когато чета дневниците й, разказите й, писмата й. Дали съществува точка, в която възхищението и любовта се сливат? Или просто за духа не съществуват полове и от значение е само усещането за близост? Истината е, че не държа чак толкова да дефинирам тази слабост; тя дори би ми била приятна, ако не беше мъката, с която ме изпълва.
Имам ужасното подозрение, че съм се родила със закъснение и никога няма да успея да наваксам това време. Светът изглежда изработен от елементи от ада. Не разбирам защо съм толкова изпълнена с желание да давам и въпреки това всичко, което ме заобикаля, не ми позволява.
Все още чакам пътеката, която ми обеща Сибила. Може би така ще мога да стигна до онова кътче, където всяка нощ гласът на душата е единственият насъщен хляб.
27
Още беше топло, но вечерите носеха омарата на вълнуващата карибска есен: рядък годишен сезон, който само обитателите на тази зона познават; време, изпълнено с влага и ураганни ветрове, които понякога се разразяват в най-ясни дни.
Внезапната буря изненада Мелиса в автобуса. Вятърът духаше яростно и хората се притискаха под стрехите на къщите, в малките магазинчета и във всякакви сушини. За щастие, спирката, където трябваше да слезе, имаше заслон. Там изчака около двайсет минути, преди да реши да тръгне на бегом, преследвана от един ситен дъждец, който изтръгваше облаци пара от асфалта.
Пристигна измокрена, но се спаси от бурята, която отново набираше сили. Въпреки че беше едва четири следобед, падащият мрак обявяваше идването на нощта. Точно такова време обожаваше Мелиса. Едва докосна вратата с кокалчетата на ръката си, и тя се отвори.
— Подгизнала си — каза Сибила.
— Не много — отвърна тя, опитвайки се да настрои очите си към оскъдната светлина. — Използвах, че се проясни за кратко.
Температурата беше паднала значително. Предишни вечери старият стенен термометър показваше трийсет и пет градуса по Целзий: обичайната температура за хаванското лято. Сега показваше двайсет и три.
— Да идем в библиотеката — предложи Сибила.
Минаха по коридора до стаята в дъното. Момичето се отпусна в любимото си кресло — един фотьойл от черна кожа, почти половинвековен — и помести лост, за да наклони облегалката.
— Днес ще направиш първото си пътуване — обяви жената и побърза да каже: — Но не търси логика в преживяването.
— Какво ще видя?
— Не знам, при всеки човек е различно.
От време на време някоя мълния осветяваше следобеда, докато дъждът плющеше върху покривите.
— Затвори очи — заповяда жената. — Намираш се във вътрешността на ума си, в пълен мрак.
Отне й известно време, докато се концентрира. Зрението й упорито показваше цветове и форми, които не бяха там. Лека-полека започна да потъва в мрака.
— Сега потърси сиянието.
Различи светло петно: врата, изкована от светлина. Протегна ръка. Като я докосна, потъна в опалово сияние, сякаш влизането я беше заразило с блясъка си, и разбра, че този ореол ще я защитава.
— В тази светлина ще се чувстваш свободна, защото там не съществува време, нито пространство. Това е измерението на собствения ти ум.
Въпреки че блясъкът я ослепяваше, не се наложи да затвори очи, за да премине през огнената врата. Белотата остана назад. Пред нея се простираше поле, осеяно със сини облаци. Оранжевият ореол над един хълм й показа, че слънцето току-що се беше скрило. Клоните на няколко дървета бяха неподвижни и голи; други — по-голямата част — бяха изпъстрени с филизи, които дори в сгъстяващия се полумрак изпъкваха с яркото си зелено.
— Какво виждаш? — чу някак си далечен гласа на Сибила.
— Една долина привечер — отговори тя и звукът на собствения й глас я изплаши.
Едва ги бе прошепнала, но думите й отекнаха гръмко в тишината.
— Изследвай. Опипай онова, което ще срещнеш. Пипай смело.
Приближи се до един храст. Откъсна листо и го поднесе към носа си; миришеше на ментол, като мента. Стисна листа между пръстите си и силата на аромата се утрои. Лек бриз разклати клоните на храста. За първи път си даде сметка, че е студено.
— Виждаш ли нещо интересно? — чу тя.
— Едно огромно дърво.
— Иди до него.
Мелиса се приближи, огледа го внимателно и за момент можеше да се закълне, че набръчканата повърхност на ствола потрепери.