— Харесва ми — призна Мелиса. — Не знам защо, но ми харесва.
— Това е дърво наставник.
— Какво представлява то?
— Сродно растение. Келтите са умеели да ги разпознават. Не знам как го направи, но намери своето на това място; помоли го за помощ.
Момичето си помисли, че да искаш помощ от растение е абсурдно, ала си спомни предупреждението на учителката си: „Не търси логика в преживяването“. Освен това, както винаги, интуицията й я теглеше в посока, противоположна на разсъдъка й.
Почувства обич към дървото.
— Покажи ми пътя — помоли го тя. — Можеш ли да говориш?
Чу шумолене зад гърба си и с известна боязън се завъртя на петите си. Въпреки че никога не беше я виждала, веднага я позна. Беше облечена в тъмни дрехи и разбра, че е тя. В сгъстяващия се мрак се носеше сянката.
— Какво става? — достигна до нея гласът на Сибила.
— Тук има някой.
— Това е твоят личен водач; не се страхувай. Подарък от дървото е.
Гласът на жената се чуваше отдалеч. Думите й стигаха до нея все по-трудно, като че ли съществуваше невидима интерференция между това място и останалата част на света.
„Губя връзка“, помисли си Мелиса.
— Ти ме повика — каза сянката.
— Коя си ти?
— Твоят личен водач.
— Не, ти си тя.
— Тя? — повтори сянката и на Мелиса й се стори, че долавя почти присмехулен оттенък. — Ако знаеше…
— Какво?
— Аз и една личност често говорим за теб. Всеки път, когато те споменаваме, ти си Тя.
— Казвам се Мелиса.
— Името ти е маска. Всички имена са маски, освен истинското, а няма да го узнаеш, докато не му дойде времето.
— Поискай талисман.
— Чу ли? — прошепна Мелиса.
— Какво?
— Един глас…
— Това е Сибила.
— Сибила? — И изведнъж Мелиса си спомни. — А, да! Но за какво ми е талисман?
Сянката се наведе и вдигна нещо от земята.
— Ето. Това е ключ за входа към Отвъдното.
Мелиса видя кръглия син камък, приличащ на лапис лазули, който й подаваше загърнатата в черни воали фигура.
— Нямам никакъв интерес да влизам в Отвъдното — увери я Мелиса, докато камъкът падаше в отворената й длан.
— Твърде късно — отвърна сянката. — Вече си там.
Момичето се огледа около себе си.
— Това ли е Отвъдното?
— Да. Какво си мислеше?
Мелиса замълча объркана.
— Намираме се на място, където животът и животът след живота се смесват.
— Живот след живота?
— Онова, което познаваш като смърт, но смъртта не съществува.
— Взе ли талисмана, Мелиса?
— Учителката ти се тревожи — предупреди сянката. — Защо не й отговориш?
— Да, у мен е!
Едва чуваше Сибила и си помисли, че ако не вика, жената също няма да я чуе.
— Какво ще правя с камъка?
— Запази го в спомените си. Ще ти послужи да намериш това и други места.
Мелиса се опита да пробие с поглед мрака, който забулваше лицето на сянката.
— Ще ти помогне да намериш и мен — отвърна тя на незададения й въпрос.
Пейзажът потрепери като образ в някоя локва, където са хвърлили камък.
— Мелиса — чу с изненадваща яснота гласа на Сибила. — Ще преброя от десет до едно. Когато приключа, ще отвориш очи. Десет…
— Коя си ти? — отново попита тя.
— Ти знаеш — отвърна сянката.
— Девет.
— Не съм сигурна. Представям си много неща…
— Осем.
— … но мисля, че всички са абсурдни.
— Седем.
— Защо? — прошепна сянката. — Защото не изглеждат логични ли?
— Шест.
Контурите започнаха да се замъгляват.
— Ти сянката на Анаис ли си?
— Пет.
Смехът на сянката отзвуча като все по-заглъхващо ехо.
— Четири.
— Нейната сянка ли си? — настоя Мелиса, докато тъмнината около нея се сгъстяваше, и то не заради настъпването на нощта.
— Три.
— Имената не са важни — прошепна сянката. — Нито едно от тях не е истинско… въпреки че понякога са верни.
— Две.
— Какво искаш да кажеш?
— Друг път — отвърна сянката, докато се стопяваше. — Някой друг път…
— Едно.