— Може би не си позволила да ти обяснят…
— Какво да ми обяснят? — изсумтя и възбудата й започна да се превръща в гняв. — От малка слушам едно и също и им вярвах, докато не видях онова заклеймяване в университета. Никога няма да забравя лицето на момичето сред ордата диваци, които го обиждаха и замеряха с разни неща, и всичко това, защото напускаше страната. Светът ми се срина.
Замлъкнаха за няколко секунди, разтърсени от спомена за онези дни. Масовата емиграция през пристанището на Мариел, близо до столицата, беше огромна травма за нейното поколение заради отприщеното насилие срещу желаещите, които искаха да избягат.
— Най-лошото е, че мнозина от тези, които викаха, също се бояха — припомни си Мелиса. — Един приятел ми призна, че се страхувал да не го обвинят в предателство, ако не се държи като останалите.
— Ти какво направи?
— Стоях там две минути като вкаменена, защото не вярвах на очите си. Помислих си, че съм полудяла и че всичко е някакво бълнуване, но минутите минаваха, а кошмарът не свършваше, затова се качих в аулата.
Мелиса премълча останалата част от онази драма. Петима или шестима студенти се бяха скрили там, преструваха се, че пишат нещо в тетрадките си, и избягваха да се погледнат. Тя също забоде очи в чантата си, сякаш беше загубила там част от живота си и трябваше да я намери на всяка цена. Очакваше, че някой внезапно ще влезе и ще я попита какво прави в онзи ъгъл, вместо да е навън и да крещи обиди срещу „дезертьорката“, както изискваше дългът й на революционерка. Никога нямаше да забрави усещането за ужас и насилие, което витаеше около нея.
— Затова вярвам в магията.
Селесте помисли, че не е чула добре.
— Моля?
— Магията е истинска: съществува. Възможно е да наситиш атмосферата с каквато поискаш емоция. Енергиите на душата се отразяват на околния свят — прошепна уморена. — Тази страна е загубена. Ще трябва цяла армия друиди, за да я пречистят от край до край. Представяш ли си колко омраза се е натрупала на острова? И всичко това е тук и трови нашата карма. Опитах се да го обясня на родителите си, но не пожелаха да ме чуят.
Селесте започна да изважда чаши.
— Винаги има някой въпрос, по който не се разбираме с родителите си — каза, за да я успокои.
— В моя случай не е само един въпрос. Преживели са същото като мен; затова не им прощавам тяхната заслепеност.
— Не забравяй, че са отдали младостта си на една идея.
— Не ми повтаряй онова, което знам. Но ми кажи, кое е по-лошо: да признаеш, че си живял в лъжа, или да умреш в самозалъгване?
— Предполагам, че самозалъгването е по-лошо, но не мога да говоря от името на другите. Може би на тяхно място бих постъпила по същия начин.
— Само че аз не! Мразя самосъжалението. Вместо да се съжалявам, предпочитам да кажа: „Мамка му, каква тъпачка съм била!“
Селесте си прехапа езика, за да не се засмее, но не успя. За малко да се залее с горещата вода.
— Извинявай.
Но Мелиса не беше обидена.
— Възможно е да си права — съгласи се, докато слагаше захар в чашата си. — Трудно е да си представиш какво…
Чу се звънецът на вратата.
— Кой ли е сега? — измърмори Селесте, като остави чашата си до мивката.
— Може би е Алваро.
— Той има ключ.
Мелиса се върна в малкия хол, докато слушаше неясните гласове на Селесте и на още някого. Издрънчаха съдове и прибори и Селесте влезе с чаша в ръце.
— Рохер е — каза тя, настанявайки се на мястото си.
— Кой?
— Не си ли спомняш? Приятелят на брат ми. Запознах те с него, когато бяхме тръгнали да купуваме хартия в университета.
— Онзи тип, който не спираше да ме зяпа?
— Шшшт! Тихо! — прошепна Селесте. — Оставих го в кухнята да си налее чай.
— Какво прави тук?
— Вчера се обади да пита за теб и…
Мелиса скочи на крака, остави чашата на пода и прошепна:
— Кажи му, че ме няма. Кажи му, че съм…
Твърде късно. Рохер влизаше в стаята с чаша чай в едната ръка и две книги в другата.
— Изглежда съм уцелил момента.
Сложи чашата върху масичката, после седна и постави двете книги върху коленете си. С бавни движения извади продълговата яркозелена кутийка.
— Може ли да пуша?