Селесте му подаде пепелник. Димът — ментолов и чуждоземен, се разстели из стаята. Въпреки че Мелиса мразеше цигарите, този свеж и мъжествен аромат й хареса.
— Кога ще прочета нещо твое? — попита я той. — Чух, че пишеш много добре.
Същите думи, изречени от всеки друг, щяха да й прозвучат твърде покровителствено, но Мелиса долови в тях неприкрит интерес. Нямаше обаче да позволи да я размекнат така лесно.
— Ще ти покажа нещо, когато ми дадеш някоя от твоите книги — отвърна тя и добави отмъстително: — И аз не съм чела нищо твое.
Вместо да се подразни, той се усмихна.
— Имате ли планове за днес? Каня ви на обяд.
Спогледаха се нерешително.
— Съжалявам, но аз не мога — каза Селесте. — Алваро всеки момент ще дойде и имаме работа. Може би Мелиса…
— Не знам — поколеба се тя, защото жестовете на Рохер, докато мачкаше цигарата, започнаха да й въздействат обезпокоително. — Може би някой друг ден. Аз също трябва да свърша някои неща.
Рохер се усмихна тайнствено, сведе поглед към книгите и след като загаси фаса в пепелника, издиша дима към тавана.
29
… И тогава произнесе вълшебната дума: „Анаис“. Знаеше всичко за нея, повече, отколкото аз самата бях успяла да проуча. Изглежда, беше наясно с всяка повратна точка на идеите й, знаеше наизуст всяка лекция, която беше изнесла през последните години от живота си. Именно Рохер ми потвърди онова, което усещах интуитивно: нещо липсваше в онази книга с грижливо подбрани писма; нещо, което той знаеше, защото го е чел някъде другаде. Липсваше същността на онзи вътрешен импулс, превърнал Анаис в смело създание, което без страх се изправя срещу демоните си. Писмата бяха скрили не само любовната връзка между нея и Хенри, но и един друг аспект, който я беше накарал да прекрачи отвъд табуто: страстта й към Джун, съпругата на Хенри Милър. Анаис се беше влюбила в нея през очите на писателя. Колко мъчителна и зловредна е любовта! Докато Хенри говорел на Анаис за красотата на Джун, се задействал някакъв механизъм на чувствителното женско подсъзнание. Без да знае, Хенри подготвил почвата, за да може Анаис да се влюби в Джун от пръв поглед.
Спомних си онова платоническо преживяване от юношеството, както и опита на други мои приятелки, които бяха споделяли с мен, че са се предали на подобни чувства. Въпросът, който винаги си задаваме пред някоя съперница, е един и същ: „Какво толкова изключително притежава тази жена? Какво е намерил у нея?“ В този миг отговорът може да поеме по който и да е от двата пътя: първият — ирационален, където ревността се превръща в мания или омраза; вторият — не толкова разрушителен, въпреки че наистина е по-странен и се изразява в нездраво любопитство, което често се превръща във вариант на сексуално привличане.
Сигурно нещо подобно се е случило на Анаис. Но за разлика от други жени тя не се е опитала да прогони зараждащата се страст. Тъкмо напротив, приела я с цялата й сила. И макар че никога не я е осъществила, смелостта й да се отдаде на тази любов я беше превърнала в символ на пламенно и безгранично „аз“; в един вид героиня, за която закон са само импулсите, извиращи от духа й.
Рохер познава добре всички безумия, процъфтявали тайно в Париж през 30-те години, също така и други, за които едва загатна и обеща да разкрие по-късно. Въпреки това зад думите му, изглежда, се крие нещо повече от обикновена начетеност. Всеки би казал, че разбирането му за събитията идва от пряк опит: сякаш в даден момент е могъл да обсъди тези данни със самата Анаис…
Той е едновременно привлекателен и будещ боязън мъж; един вид змия, която омагьосва със слово и поглед. Имам чувството, че лесно би могъл да манипулира ближния си, оставяйки го на произвола на каквато и да било интрига.
Докато ме затрупваше с данни за Анаис и епохата й, забравих къде се намирам, едва разбрах кога е дошъл Алваро и чувах само гласа на Селесте, която се намесваше от време на време в този безкраен монолог.
Преди да си тръгне, ми остави книгите. Едната от тях, на английски, беше сборник със съкратени откъси от Дневник с експлозивното заглавие: Кръвосмешение. Другата, също съставена от неиздавани текстове, звучеше обещаващо като първата: Хенри Милър, неговата съпруга и аз.
Разменихме си телефоните и той настоя да вечерям с него. Истината е, че не исках, но ми се стори невъзпитано да откажа, след като бях приела книгите.
Сега, когато лежат върху бюрото ми, призракът на Анаис се издига по-осезаем от всякога и една идея се върти в главата ми. Не съм я споделяла с никого, дори с Тирсо, защото подозирам, че наистина ще ме помисли за луда, но става дума за възможност, която не мога да пренебрегна: ако съм била Джун в предишен живот, това би обяснило защо сянката на Анаис ме преследва толкова настоятелно, също така би обяснило собствената ми обсебеност от нея.