— Накратко — каза Сусана тихо, — ще останем без работа.
— Не се притеснявай — напомни й Мелиса иронично. — Куба е единствената страна в Латинска Америка, в която няма безработица.
В този момент събранието се изправи на крака и шумно изръкопляска. Само хората, които седяха на последните редове, си позволиха дързостта да аплодират не толкова ентусиазирано. Секретарят на партията завърши речта си със „Социализъм или смърт!“, което удвои овациите.
На излизане се срещнаха с Едгар. Безмилостното слънце го беше изгорило още повече, превръщайки го в почти златисто същество.
— Как ви се стори събранието? — попита.
— Като всяко друго — отговори неопределено Сусана. — А на теб?
— Напомни ми на вица за генерала, който останал без муниции и войници, но продължил да крещи: „Пратете подкрепление, побеждаваме“. Тези хора правят същото.
— Мислиш, че ще ни уволнят ли?
— Все ми е едно.
— Не искаш ли да знаеш?
Едгар сви рамене.
— След като никога за нищо нямам думата, защо да се притеснявам?
— Трябва да вървим — прекъсна го Сусана. — Идваш ли с нас?
— Не мога, чакам един приятел.
Мелиса разбра кого имаше предвид.
— До утре тогава — каза Сусана и повлече Мелиса, която се оглеждаше във всички посоки с надеждата да зърне Лео.
Видя го отдалеч и той — нея. Въпреки разстоянието момичето забеляза вълнението, изписано на лицето му, когато двамата се поздравиха с жест. Тази среща предизвика у нея неприятното усещане за загуба, като нещо, което вече беше изживяла по-рано и което отново се повтаряше… Образът на двама души, които се опитваше да достигне, остана закотвен в съзнанието й до края на вечерта.
31
Гостуването в дома на нейната приятелка й помогна да забрави онзи тъмен облак, който беше започнал да я задушава преди седмици. Сусана не й подари памук, ами — чудо на чудесата — тампони: нещо, което Мелиса никога не беше ползвала. Приятелката й беше измислила домашен начин за производство и настоя тя да си сложи един веднага. Но Мелиса много бързаше и я увери, че ще стигне до дома си без проблем с малкото памук, който си беше сложила сутринта. Без да спира да я гълчи, Сусана й сложи няколко тампона в чантата с обещанието, че ще се съберат отново, за да обсъдят хиляди неща.
Понеже не беше в настроение да чака, реши да върви пеша. По пътя си спомни за книгите, които я очакваха, и реши да започне от по-тънката. Скоро щяха да дойдат почивните дни и не искаше да иде на вечерята, без да е прочела нито едната от двете. Знаеше, че Рохер ще я обсипе с въпроси, вероятно щеше да я подложи на подробен изпит, а тя не желаеше да се покаже като някоя глупачка пред онзи енциклопедичен денди.
Докато вървеше по улица „Линеа“ към тунела, който щеше да я отведе до Кинта авенида, си помисли колко объркан е животът й. Е, объркан беше много скромно понятие. Смайващ: това беше точната дума. В някои моменти страдаше от необяснимо неразположение, нещо като чиста проба емоционално гадене. Какво ли беше това? Истерия? Невроза? Параноя? Или всички тези болести накуп, плюс още нещо по-различно, което не успяваше да определи? Би й харесало да постъпи като датския принц: „Смърт… Заспиваш… Заспиваш… И сънуваш може би.“ Но идеята звучеше по-добре на езика на нейното съвремие: Забравяш… Полудяваш… Затъваш в бълнувания.
Гневът, с който се бяха опитали да я надъхат от детството, се обръщаше срещу собствените си подбудители. Беше се превърнала в хитро животно, в звяр, който отказваше да се подчини на автоматизма. Следите й започваха да изпълват града. Вършеше злодеянията си нощем, бягаше бързо като пантера и се подиграваше на дебнещите ловци.
Почувства влагата, която мокреше бельото й — доказателство, че все още имаше власт. В тялото й кипеше живот; дали щеше се роди, или не, зависеше само от нейната воля.
Излезе от тунела, чужда на неразположението, което хормоните й причиняваха, безразлична и към няколкото жени, които се опитаха да й посочат, че струйка кръв се стича по краката й. В този момент умът й не функционираше като ума на останалата част от човечеството, защото надушваше леката миризма на женска, която се изплъзва от тялото си. Беше котка, готова за скок, предизвикателна и нащрек, върху онази страна, която приличаше на горещ ламаринен покрив.
32