Почти не обърнах внимание на таксито, което взехме, за да стигнем до ресторанта. Спомням си само онази смесица между испанска кръчма и таверна в стил Едуард, където най-накрая докоснах ръцете му. Говорихме си за много неща: за ледниковите епохи, за Реймънд Чандлър, за китовете самоубийци, за импресионизма. Беше лесно да се приказва с него. Сякаш ме познаваше цял живот. Сякаш винаги съм го познавала. Не започвахме диалог; подновявахме разговор, който бяхме оставили недовършен.
Когато излязохме, валеше като из ведро. Блузата ми залепна за тялото и той си свали сакото, за да ме покрие до хотелската стая. Сложихме дрехите да се сушат до климатика.
Понякога умът се държи като гаден предател. Ако се опитам да си спомня какво казах аз, какви бяха жестовете му, в каква последователност се случиха нещата, успявам да видя само неясни откъслечни образи. Имам удивителна визуална памет за всяка напечатана фраза или име, които са минали пред очите ми; но когато става дума за емоционални преживявания, зрението е най-слабият ми водач. Тогава трябва да се позова на други сетива, които почти не използвам заедно с разсъдъка или логиката си. Обонянието и вкусът са най-мощните. Затварям очи и все още усещам уханието му на виолетки. Когато му казах: „Ухаеш като Александър Велики“, ме изгледа учуден. Разказах му, че императорът е бил известен с аромата на потта си… И не мисля, че е просто мит. Има хора, които се раждат с изменения на жлезите, променящи обичайната миризма на тялото. Очевидно такъв бе случаят със завоевателя на империи, а също и с моя любовник, който като историк не можа да скрие колко галещо за егото му беше това сравнение.
Минаха няколко часа, откакто се разделихме, но дрехите ми все още ухаят на мента и целувки. Душа се като отчаяно животно и чувствам аромата му, полепнал по косите ми. Обхождам с език венците си. И сякаш все още мога да усетя вкуса на тялото му, сякаш все още се намира на произвола на зъбите ми… Мъжката кожа обикновено не приканва към целувки. Тя е направена, за да бъде хапана здраво и бързо, безмилостно; но не и неговата, с мека и нежна текстура: кожа, създадена да бъде лизана.
Още чувам думите му, които продължават да отекват в паметта ми, непрестанно, без почивка. Не исках да ги каже, но в същото време жадувах да ги чуя. Подобно на пророк, изреждаше странни заклинания за страст — маски, еликсири, хилядолетни артефакти — и измисляше легенди за неясни желания и тайни удоволствия… Всичко това — родено от собственото му въображение, защото той можеше да се превръща в каквото пожелае и да се умножава в легион от същества, които сякаш възкръсваха в душата му.
Лека-полека леглото понесе повече от две тела. Сякаш някакво трето присъствие придоби живот — подхранвано от неговите бълнувания. Между нас имаше още някой, сякаш сянката на Анаис беше тук. Тя владееше и двете тела: неговото, където придобиваше живот, все едно бе демоничен сукуб, и моето, което беше нейното поле за удоволствие. Беше жена, а не мъж, растеше и се разтягаше вътре у мен; успяваше да ме издигне до върха, който едновременно с това беше и бездна; целуваше ме и проникваше зад онзи праг, до този миг прекрачван от същества от един-единствен и строго определен пол.
Как да нарека това? Магия, екстаз, халюцинация? Смътен спомен за нещо, което сме били? Едновременно бях любена от хиляда мъже и хиляда жени. Там бяха Анаис и нейната сянка, и всеки мъж и жена, които са се търсили в продължение на хилядолетия. Беше като да се любиш с всички души на вселената. Все едно правиш любов с Бога. Все едно си обичана от богинята.
Настъпва нощ и е новолуние. Загубена съм.
33
След излизането с Рохер имаше чувството, че се движи в мъгла. Не знаеше за какво да се задържи. Разкъсваше се между желанието да го види отново и порива да избяга някъде далеч, където никога няма да я намери.
Спомни си за уговорката да иде в дома на Сибила, но не беше сигурна, че ще може да направи второ пътуване в тези условия. При всички положения реши да опита.
Приближаваше ураган и по улиците се мяркаха съвсем малко минувачи. Мелиса винаги беше подозирала, че климатът влияе на темперамента на хората. Затова тъгуваше за зимния сезон, предшестван от апогея на циклоните. На Карибите студът беше благословия. Имаше повече тишина и по-малко насилие. А до идването на тази вълшебна зима оставаха няколко седмици.
Пристигна в дома на Сибила обзета от преждевременно щастие. Жената пиеше чай на верандата и наблюдаваше силния вятър, който брулеше розите.