— Тази година ще бъде много студено — обяви тя.
Мелиса не се усъмни в предсказанието й.
— Искаш ли чай?
— Не, предпочитам да започнем.
Отидоха в библиотеката, където беше тъмно и уютно. Със затворени очи, като се бореше да овладее нетърпението си, Мелиса скоро визуализира светлината.
— Приближи се до светлината — заповяда учителката й.
Тя пристъпи към сиянието и почти мигновено усети твърдостта на камъка, който се появи между пръстите й. Сибила усети слисването й.
— Какво става?
— Талисманът ми — промълви Мелиса. — Талисманът е у мен.
Беше същият лапис лазули, който й бе дала сянката при предишната им среща, но не помнеше тази плетеница от зелени венички, украсяващи сега повърхността му. Винаги ли са били там? Нямаше време за разсъждения. Вдигна поглед. Блясъкът я привличаше, сякаш бе преживяла бърза метаморфоза. Направи една крачка и се видя обвита в онзи леден огън, със следващата излезе на полянка сред гора. Не беше същата, където бе говорила със сянката, и се уплаши за момент, докато не си спомни предупреждението на Сибила: през онзи вход можеше да се озове където и да е.
— Потърси наставничката си.
Чисто инстинктивно отново докосна камъка, погали го с пръсти и го стисна в юмрук.
„Ела — повика я наум. — Имам нужда от теб.“
Не чу никакъв шум, въпреки че усети появата на сянката зад гърба си. В полуздрача й се стори, че различава извивката на буза и очертанията на носа й, но това бяха бегли впечатления, които се разсеяха с едно движение.
— Забави се — прошепна сянката.
— Името ти… — започна Мелиса.
— Обясних ти, че имената не са важни. Почти всички са фалшиви. Плюс това е по-добре да не разгласяваш истинското. Когато откриеш своето, не го казвай на никого.
— Защо?
— Истинското ти име е най-силното оръжие, което може да дадеш на враг, вещ в магията.
— Нямам врагове, а единственият опитен в магията, когото познавам, е Сибила. Тя ме доведе дотук.
— Човек никога не знае.
— Не искаш да признаеш коя си, защото мислиш, че не съм готова, но ако си била Анаис, присъствието ти в живота ми има само едно обяснение: аз сигурно съм преродената Джун.
Сянката не отговори.
— Вярно ли е?
— Почти.
— Що за отговор? — възропта Мелиса. — Идентичността може да е истинска или фалшива. Няма средно положение.
— Това е една дълга, хилядолетна история. Ела…
Тръгнаха под дърветата. Короните им растяха толкова нагъсто, че беше невъзможно да се определи дали е сутрин или вечер. В един момент стигнаха до голо място. Под сянката на обрасла с мъх скала се издигаше пиедесталът на купел, където, изглежда, се събираше водата на вековете.
— Виж.
Мелиса погледна отражението си.
— Наведи се и пий.
Тя се подчини безропотно. Почти мигновено зрението й се замъгли и чу ромон на течаща вода. Усети млечния студ на мъглата. Водата капеше вечно в неутолимото гърло на нищото. Лека-полека слънчевата светлина си проби път през клоните и лъчите й порязаха зениците й. Десетки птици запискаха с всякакви невъобразими звуци.
Огледа се наоколо. Нямаше и следа от сянката; дори не чуваше гласа на Сибила. Никъде не видя и купола въпреки неспирния ромон на течаща вода. Вече не се намираше в дъбравата, а в една кория, оплетена от лиани, които се спускаха като фини завеси от небето. Слънцето грееше, обаче тя чувстваше леден студ. Това място беше нейният дом и Мелиса започна да си спомня…
Беше тичала след Арат, който все така нехаеше за усилията й да го накара да я забележи. Беше загубила следите му и предположи, че се движи в кръг из тази влажна и светла гора.
— Майя.
Обърна се светкавично, когато чу името си. Своето истинско име.
— Арат?
— Какво правиш тук?
Тя се поколеба за миг.
— Упражнявах се — излъга.
— Извинявай — отвърна той рязко и с жест показа, че си тръгва.
— Къде отиваш?
— Да събирам дърва за флейтите. Белтейн17 наближава, а закъсняваме с подготовката.
Майя го видя да изчезва в посока към водопада и изчака малко, преди да го последва. Запита се дали знае, че тя е сред девойките, които щяха да изпълнят ритуала. Често някои младежи губеха девствеността си в навечерието на този празник и тя винаги се беше надявала Арат да я избере.
17
Белтейн — (на ирландски Beáltaine; на шотландски келтски Bealtainn; от староирландски Beltene, „ярък огън“) — традиционен празник, отбелязван от келтските общности в Шотландия и Ирландия в началото на месец май. — Б.пр.