Мислите й се разсеяха, когато момчето се отклони от пътеката, отдалечавайки се от гората, където би трябвало да търси материал за ритуалните инструменти. Подозираше, че се е по-дразнил, когато я срещна, но не беше много сигурна за причината. Арат се прокрадна по една пътечка, която го отведе до хлъзгавите скали на реката. Спря се едва когато видя фигурата, която се къпеше на няколко крачки от водопада. Беше Даная, една от танцьорките на храма.
Майя остана без дъх, когато го видя да сваля дрехите си, да влиза във водата и да плува към девойката, която възкликна изненадано, щом го видя. Веднага го позна и започна да се смее и да плиска към него шепи вода. Арат се захвана да преследва плячката си, хвана я за единия крак и залавянето й беше ознаменувано с радостни викове.
Майя ги видя да се целуват и забеляза движенията на телата им под водата. Желанието й растеше, както се усилваха стоновете на Даная. Падна на колене, почти разтреперана от гняв. През сълзи гледаше двойката, която все още се прегръщаше, и изведнъж пожела да бъде обичана и от двамата. Престана да плаче. Изненада се от собствената си идея. Не успяваше да разбере какво беше предизвикало тази промяна в духа й, но не можеше да лъже себе си. Представи си една вечна прегръдка, в която тримата се люлееха с прилива и отлива на вълните…
Мелиса почувства тласъка на някаква сила. С един порив беше изстреляна към висините. Извика, но от устата й не излезе звук. Продължи да се издига, докато облаците не останаха между нея и гората.
Тогава различи очертанията на града, заобиколен от два пръстена земя и три — вода, където сградите се редуваха с паркове и ловни зони. Посейдония беше центърът на света. Стотици кораби влизаха и излизаха от пристанищата й. Но все пак от тази височина беше трудно да се види някое от сухоземните превозни средства, които се движеха по пътищата. Успя да различи само далечните очертания на корабчета, които превозваха хора и стоки между трите острова, били някога един континент. Изведнъж всичко изчезна, погълнато от ураган… И Мелиса отново чу — заедно с клокоченето на водите в купела, глас, който я призоваваше да се върне.
34
Искам да си спомня… Искам да си спомня… Искам да си спомня… За себе си, за Анаис, за всички. Знам, че тя си спомня нещата отчасти. Поне интуитивно го е усещала, когато е написала, че смъртта е само полет към друг живот, освобождение на духа ни, за да може да посети други животи. Тя е знаела, без да има нужда от Сибила. И мисията й е била да води.
Древните народи също са знаели. В някакъв момент са открили връзката между сексуалната енергия и духа и са я изобразили като змия, която може да отприщи пророчески или изцелителни сили, както и да предизвика лавина от неконтролируеми желания. Анаис е била изпълнена със страст и се е бояла от въздействието й. Сексът е бил за нея извор за връзка с подсъзнанието, въпреки че накрая се е отклонила в опита. Може би възможността да си възвърне паметта я е уплашила и затова е написала в дневника си: Не искам да си спомням… Не искам да си спомням… Не искам да си спомням…
Но този риск все още съществува. Оставени сме на произвола на змията, която преминава през гръбначните ни прешлени, издига се към върха на черепа ни или потъва дълбоко във вътрешностите ни. Това е нож с две остриета, защото, ако го използваме с еротични цели, нашето желание се превръща в магнит, който я улавя в плен; но ако изпаднем в онова състояние, до което се достига чрез медитация, мистериозната змия ще се укроти, за да улесни контакта ни с божественото. Тайната е в умението да я контролираме, да приспиваме егото й с мантри, легенди или каквато и да била друга доза мистицизъм. Но моето малко змийче, изглежда, е полудяло. Не разсъждава и не чува. Пробягва като светкавица през гръбнака ми, заравя се в либидото ми или ме оставя да дишам дъха на Бога.
Сега разбирам мистичното свойство на желанието: Ерос и Бог са двете крайности на една и съща сила. Оргазмът е начин на просветление, защото позволява да съзрем онази частица вечност, която някои мистици постигат само след години на усърдие. Мнозина, в стремежа си да се докоснат до божественото, се вкопчват в други тела в безплодното си търсене на вечността.
Но нирваната не е истинска без огъня на душата. Изпих една чаша, в която клокочеше духът, и не съм съгласна да се лиша от тази амброзия. Искам извор от нея. Зърнах частица от себе си и откривам, че съм загадка. Не мога да се позная, не знам що за човек съм. Нищо не е по-близо до лудостта от съзерцанието на незабулена душа. Искам да си спомня. Имам нужда да си спомня, независимо от страха, независимо от оковите на желанието, защото да видиш други прераждания е като да се докоснеш до опасна тайна: душата рискува вечна парализа. Въпреки това трябва да разбера коя съм, да се докосна до недостатъците си и страховете си, да се потопя в предишната си същност, в онова, което битува в ума ми, когато спя.