Искам да пулсирам в нощта и да се къпя отново в лъчите на луната. Имам нужда да продължа да сънувам. Това е единственото ми спасение. Ние сме хранилища на табута и норми, създадени да държат юздите на ума, а само в сънищата — тези проблясъци на съзнанието без задръжки — се разкриват истините на духа. Ние сме нашите сънища.
35
— Снощната реч беше ужасна — каза Тирсо.
— Защо? — попита Селесте, която подреждаше съдове и прибори върху покривката.
— Ще има още ограничения.
— Още? — попита Алваро. — Сега какво ще ни вземат?
— Сума ти неща. Само ще ти подскажа: дори за децата няма да има мляко.
Някакви възклицания от кухнята прекъснаха разговора.
— Какво става?
— Газта свърши — съобщи Селесте. — Миличък, защо не идеш до Мирта? Помоли я да ти услужи с котлона.
Алваро въздъхна.
— Ела с мен — помоли той Тирсо.
На слизане по стълбите срещнаха Мелиса.
— Качвай се и ни чакай — каза й Алваро.
На Мелиса не й се наложи да звъни, защото вратата беше останала притворена. Застанала до печката, Селесте спореше със себе си.
— Здравей, да ти помогна с нещо?
— Няма нужда. Щях да претопля яденето, но виждаш какво става… — Сложи ръце на кръста, объркана. — Да идем в кабинета.
Отидоха в малкия хол и се отпуснаха на дивана: Селесте, уморена от домашни проблеми, а Мелиса, изтощена от опасното си пътуване.
— Слуша ли снощната реч? — попита Мелиса.
— Нямах желание да се моря с вечната стара песен, но Тирсо ми разказа част от нея.
— Значи вече знаеш за лекарствата.
— Не.
— Падат ти се трийсет главоболия за година.
— Моля?
— Аспиринът… Ще има дажби. Само по трийсет на година.
— Аз страдам от болки в яйчниците — изсумтя Селесте. — Трябва да вземам по две хапчета първия ден от всеки цикъл!
— Две хапчета на месец — изчисли Мелиса — това прави двайсет и четири. Ще ти останат шест. Така ще може да си позволиш главоболие през два месеца.
— Господи!
Тирсо и Алваро се върнаха с взетия назаем котлон и след като сложиха керосин, започна бавният процес на готвене на това средновековно приспособление. Един час по-късно четиримата поглъщаха лакомо — почти с радост — скромното угощение: бъркани яйца, към които Селесте беше добавила лук, салата от два домата — Алваро бе успял да ги намери на черния пазар, — и кана чай. Селесте пожертва последния лимон в името на колективното небце. Обядът ги разведри и започнаха да се шегуват, тоест да говорят против правителството.
— Разбрахте ли как му викат на онзи? — започна Алваро. — Стюардесата.
— Защо?
— Защото, докато страната отива по дяволите, той обяснява на хората, че пушенето, пиенето и яденето са забранени, а после ги уверява, че няма за какво да се тревожат, всичко било наред.
— Един мой приятел го нарича Математика, защото събира мизериите, изважда яденето, умножава глада и разделя семейството.
В продължение на почти час си припомняха различните прякори, пръкнали се през последните седмици — масово забавление по онова време.
— Ако има как да замина със сал, ще го направя — призна Тирсо по време на една пауза. — Вече не издържам тук.
— Ти си луд — притесни се Мелиса. — Би било самоубийство.
— Освен това все някога нещата трябва да се променят — добави Алваро.
— И аз мислех така, но слушам това, откакто съм се родил, а вече съм на двайсет и пет години.
— Според природните закони — настоя Алваро — този човек трябва да умре, преди да навършим четирийсет.
— Според природните закони този човек ще ни умори от глад, преди да пукне.
— Е, момчета! — прекъсна ги Селесте. — Защо не последваме примера на древните гърци?
Приближи се до етажерката, порови из касетите и избра една.
— Няма нищо по-добро за храносмилането от изпълнение на флейта — каза тя.