Рондо на Моцарт изпълни стаята със звуци.
— А сега ще ви покажа новата си колекция от минерали.
— Откога колекционираш камъни? — попита я Мелиса.
— От една седмица — отвърна Алваро вместо жена си. — Един неин чичо почина и вдовицата й даде цялата купчина.
— Алваро! — укори го Селесте и извади от витрината стъклена кутия. — Това е много ценна колекция, която чичо ми е наследил от дядо. Има образци от всички континенти.
Камъните започнаха да минават от ръка на ръка.
— Този много ми харесва — каза Мелиса. — Какъв е?
— Тигрово око.
— А този? — попита Тирсо, вдигайки парченце с грапава виолетова повърхност.
Селесте понечи да отговори, но Мелиса я изпревари:
— Аметист — И добави пред изненаданите погледи на групата: — Сибила ме научи как да го използвам. Този камък извисява духа.
— Не мога да повярвам, че още продължаваш с тия глупости — измърмори Тирсо.
— На бас, че не знаете какво е това? — намеси се Селесте, за да отклони посоката на дискусията.
— Злато?
— Железен пирит.
— Миличка — възкликна Тирсо, — станала си експерт!
— Колекцията върви с каталог — поясни Алваро с нещо средно между гордост и раздразнение. — Цяла седмица го разучава.
Мелиса взе един камък, който Селесте току-що беше извадила: син, с полирана повърхност, със светлозелени жилки. Беззвучен сигнал завибрира в сърцевината му и тревога пробяга из ума й.
— Това е лапис лазули, който дядо ми донесе от…
Не довърши фразата. Или поне Мелиса не я чу. Намираше се в гора, до входа на колиба, и разбра, че има и други колиби наблизо. Инстинктивно погледна към земята. Краката й бяха черни под подгъва на дрипите й.
„Какво правя тук?“, запита се тя, докато изучаваше клонка папрат, чиято жила се опитваше да пробие с костена игла.
Сякаш личността й се бе раздвоила: беше Мелиса, осъзнаваща какво се случва, и другата жена, нижеща клонката и нехаеща за онази, която наблюдаваше действията й. Помисли си, че е полудяла. Спомни си един филм за жена с няколко самоличности. Една от тях знаеше всичко за останалите, но другите познаваха само своето собствено съществуване. Раздвоена самоличност… Шизофрения.
„Не — каза си ужасена. — Не съм луда, само съм затворена в нечие тяло или нечия памет.“
Спомни си талисмана.
„Това е регресия“, разбра тя.
Долови чужди мисли, които си припомняше, сякаш бяха стар сън. За момента не разбра защо се опитва да пробие клонката с игла. Паметта й само поясни, че растението ще бъде сложено да се суши.
Видя да идва момиче, което й подаде още една клонка. Беше на десетина или дванайсет години, с мръсна муцунка и парцаливи дрехи, но лицето й излъчваше щастие. Тогава Мелиса разбра за какво й са растенията. Те бяха домашната й аптека: събираше билки. Момичето не беше нейна дъщеря, но го обичаше като свое дете. Беше го прибрала на съвсем невръстна възраст, макар че не успяваше да си спомни дали са родственици или е чуждо дете. Малката каза нещо на непознат език. Мелиса я огледа отново и почувства как кръвта й се смразява. Беше Селесте. Въпреки че в лице момичето не приличаше на приятелката й, Мелиса разбра, че е тя. Някакъв особен, трудно определим блясък в погледа му беше причината за категоричната й убеденост. Дали тази древна връзка не ги беше сближила толкова здраво?
Зрението й се замъгли и се намери просната на легло. Беше старица на четирийсет години. Раздираше я остра болка и сякаш беше на път да я разкъса. Разбра, че ще умре, смърт, която щеше да я освободи от страданието — с наближаването й болката започна да отстъпва, а адски шум изпълни ушите й… Настъпването на смъртта беше изпълнено с объркване. После настанаха тишина и мрак. И изведнъж — светлина.
Мелиса отвори очи. Приятелите й я гледаха уплашени. След това заваляха въпроси:
— Добре ли си?
— Какъв език беше това?
— Казах ти, че е френски.
— Не беше, аз знам малко френски.
— Приличаше на диалект.
— Какво ти се случи?
Мелиса изгледа всички необичайно щастлива.
— Няма да повярвате.
36
Ураганът не успя да навлезе навътре в острова, но близостта му донесе безкрайни проливни дъждове. При всички положения хората не обърнаха внимание на наводненията. Мнозина скитаха по улиците в търсене на храна или обикаляйки приятелите си. Да посрещнеш природните стихии, беше част от общия ритуал за този сезон. Затова Тирсо не се учуди на двете почуквания на вратата, докато потопът неудържимо се изливаше. Преди да отвори, погледна през щорите. Беше Ернесто. От дъждобрана му се стичаше вода.