Продължи да пише, докато първите звезди не се появиха във вечерния полуздрач. Потърси опипом нощната лампа, не светна. Приближи се до стената, но крушката на тавана също не работеше. Тогава си даде сметка, че домът и кварталът са потънали в мрак. Беше време да остави историите си и да се посвети на други занимания.
Пипнешком се придвижи по коридора и излезе на улицата. Предположи, че баба й си е легнала, в противен случай щеше да се люлее на верандата. Затвори вратата след себе си и се запъти към ъгъла, като светлината от керосиновите фенери, идваща през прозорците, осветяваше пътя й.
Не срещна никого, освен няколко деца, които подскачаха сред натрупаните кашони при месарницата. Стъпките на девойката накараха малчуганите да избягат. Мелиса чу смеховете им да се отдалечават към булеварда и изчака няколко секунди, за да се увери, че е сама. След това хвана телефона и започна да набира произволни номера. Всеки път, когато някой вдигаше, повтаряше една и съща фраза и затваряше.
Беше решила да използва обществения телефон, за да не я засекат у дома й. Изчисли, че ако успее да прави по двайсет обаждания на вечер, за един месец щяха да станат шестстотин. Беше убедена, че може да постигне тази или близка цифра заради почти ежедневното спиране на тока. За да компенсира вечерите, в които обстоятелствата щяха да й попречат да осъществи мисията си, реши сега да преизпълни плана си. За късмет, все още имаше достатъчно монети. След като прошепна: „Долу — знаеш кой“, при двайсет и петото обаждане, тръгна да се прибира.
Отваряше решетката, за да излезе на верандата, когато столът на баба й изскърца.
— Къде ходиш? Из цялата къща те търсих.
— Ходих до ъгъла.
— Следващия път предупреждавай — каза сърдито и с друг тон добави: — Търсиха те по телефона.
— Кой?
— Чакай да видим дали ще си спомня — измърмори възрастната жена сред скърцанията на старото дърво. — Първо беше Сибила, после онзи твой приятел със странния глас.
— Тирсо ли? — подсети я Мелиса.
— Точно той.
Момичето тръгна да влиза.
— И имаш един пакет на масата в трапезарията.
Мелиса се спря.
— Пакет ли?
— Донесе го някой си Рохелио.
— Да не е Рохер?
— А, да. Рохер.
— Кога дойде?
— Тази вечер.
Мелиса отиде в трапезарията. До запалената газена лампа лежеше пакет. Отвори го с треперещи пръсти и извади една книга. Беше биография на Александър Велики. Между страниците й намери теменужка, все още свежа, и послание: „Ако бях император, бих сложил света в краката ти. Засега приеми това цвете в аванс.“
Да му се обади ли, или да изчака? Изпита страх. Завладя я усещане за несигурност, сякаш интуитивно долавяше, че е на път да допусне грешка. Нещо в душата й я предупреждаваше да внимава, да не бърза. Но в същото време беше убедена, че няма значение дали ще действа, или ще изчака, защото колкото и да умуваше, винаги щеше да избере гибелната пътека. Може би такава бе съдбата й. Може би беше въвлечена в интрига, от която не можеше да избяга.
Открехна прозореца и остави луната да освети мебелите. Телефонът засвети призрачно под нейната сребриста и древна светлина. Омагьосана, вдигна слушалката.
41
Кой е този мъж, който ме подлудява и ме обърква, който ме открива и ме улавя с ловкост на сатир? Колко тайни живота е имал, преди да дойде в моя? Какво го е превърнало в мой най-голям враг и фикс идея?
Мъдреците казват, че в любовта няма съмнения, но аз съм изпълнена с опасения. Може би всичко съм объркала. Може би съм се превърнала в част от тази необичайна и развратна лудост — като мястото, на което живеем. Или всички лъжат и любовта е шизофренията на душата: лавина от сияйни страхове, които помрачават разсъдъка? Кой се преструва? Кой е прав?… Божичко, как можем да бъдем сигурни за останалата част от света, ако дори не знаем какви сме ние?
Омеквам в обятията му. Неговата двойственост ме интригува. Колко различни лица може да има един човек? Вчера го видях да се здрависва с един професор и да го поздравява за книгата му „Въведение в анализа на гонгорианския символ“; след това ми обясни, че уважаемият професор спи със студентка. Такъв е той. Интелигентност, която се движи между два свята: единият — непорочен и студен, който извлича от книгите, а другият: тъмен и таен, който мирише на безчестие.