Подозирам, че ми залага капани, но не мога да избягам от този смъртоносен инкубус19, който всяка нощ отново ми показва вълшебната и опасна страна на секса. Разказва ми за миналото си и аз го слушам, защото да споделяш приключенията си е част от отдаването. Иска ми се да вярвам, че това съучастничество ме издига в очите му, и преглъщам софизма, както поглъщам спермата му. Неговата е течност с горчиво-сладък вкус, като всичко, обречено да умре, защото загатва за екзистенциални разклонения.
Любовта ни прилича на кладите, угасени от дъжда. Мирише на пушек от изтляла свещ. Да обичаш така, означава да умираш малко по малко. Извършваме самоубийство, лишено от намерението за увековечаване, защото и двамата признаваме безплодната воля на нашата природа, по-усърдна в оцеляването, отколкото в битието. Понякога мисля, че този начин да обичаме, разяждащ и болезнен, е отражение на една действителност без бъдеще.
Затварям очи и се хвърлям в бездната на обятията му. В тези мигове бленувам, че съм способна на саможертва, на смелост и на всички онези качества, които според възрастните хора са съществували в далечни времена. Мисля, че и той си представя същото. Затова се оставя на тази апокалиптична игра, сякаш е култ. Сексът е нашата спасителна дъска, единствената страст, която не са успели да ни отнемат. Може би вече сме мъртви, но поне оргазмите ни прикриват присъствието на ада.
42
Луната се промъкна между дърветата и светлината й се разпиля върху Мелиса, която излизаше на двора, за да откъсне няколко листа от лайка. Сибила й беше обяснила, че е препоръчително да я пие преди определени ритуали, защото успокоява духа. Така че седна да пие в кръга, образуван от свещите. Луната нарастваше: най-подходящото време да се издигнеш и разгърнеш, да изследваш бъдещето и да получиш даровете на духа.
Съсредоточи вниманието си върху напитката. Задържа ума си празен и отговорите не закъсняха. Приличаха на сенки, които се движеха в дълбините на чашата, но всъщност не бяха там. Мелиса не толкова видя, колкото разбра. Щеше да бъде сама дълго време, щеше да страда за преждевременната загуба на любими същества и трябваше да полира и моделира душата си със същото старание, с което някой бижутер придава форма на необработен диамант. Процесът щеше да бъде болезнен. Видя се отдалечена от света, живееща в усамотение.
Почувства студ. Магията в крайна сметка беше обмен на енергии с космоса и по време на този процес се получаваха загуби. Луната се измести леко към зенита си. В този миг отражението на един лъч потрепери върху повърхността на отварата и Мелиса загуби връзка със заобикалящия я свят. Вече не държеше в шепите си порцеланова чаша, а камък.
— Ела — прошепна. — У дома съм.
Чу шумоленето на дърветата и свистенето на вятъра, който виеше в ушите й. Една ръка погали гърба й. Обърна се. Сянката беше пред нея. Туниката й я обгръщаше в мрак. Беше скръстила ръце и две бели птици почиваха на коленете й: нейните длани. Мелиса ги огледа внимателно и заключи, че има само два варианта. Бяха ръце на жена или на ангел.
— Върнала си се.
Мелиса си помисли, че долавя трепет в гласа й.
— Спомена за една дълга история — й напомни. — Искам да знам.
— Вече познаваш първата част.
— Коя?
— Ти беше Майя. Или по-скоро ти си Майя. Мъките ти започнаха с жената, която беше първата ти самоличност в този свят.
— Тя какво общо има с моите фикс идеи? — попита. — Какво общо има Майя с Анаис?
— Много прибързваш.
Обърна се и закрачи… въпреки че може би това не беше точната дума, за да се опише нейното плавно придвижване. Мелиса я последва до едно езерце, осеяно с цветя, подобни на лотос. Сочните им венчелистчета изглеждаха подути и сладникав аромат насищаше въздуха.
— Пий — заповяда й сянката.
Тя се наведе, за да се подчини, и веднага се спря. Стори й се, че различава на дъното призрачен силует. Приближи се още малко до повърхността и почувства студенина да мокри носа й. Не беше сбъркала. Там долу живееше някой. Лице на девойка я изгледа с любопитство от тъмното дъно. Коя беше тя? Нимфа? Русалка? Воден демон? Мелиса потръпна. Въпреки че красотата на онова лице хармонираше с чистотата на очите му, предусети, че в тази хармония се крие капан.
19
Инкубус (лат.) — зъл дух от мъжки пол, който посягал на жените по време на сън. — Б.пр.