Желанието му започна да нараства със стенанията на Майя. Тя го видя да се приближава към ложето, където беше на път да се слее с Богинята, но почувства трепета на Арат и загуби представа за действителността.
Сякаш се хвърляше в нищото. Стисна клепачи и се устреми напред с цялата ярост на бедрата си. Облаците на топлото лято, които се бяха струпали над храма, сякаш оживяха и се пръснаха. Експлозия избухна във влажните дълбини. Девойката полуотвори очи, все още без да вижда фигурата, която се надвесваше над нея. Капчици дъжд оросиха лицето й, сякаш любовната влага на някой бог се стелеше над земята, призована от върховното изживяване на двамата любовници.
От земята, където лежеше Майя, друга жена вдигна поглед и се вледени от ужас, защото в този миг разбра кой е Ра-Теш и каква е връзката й с него.
45
Сега разбирам защо поисках да избягам, когато го видях за първи път. Сега знам защо го отблъснах в началото и защо не успявам да се освободя от него. Той ме предупреди онази нощ на Белтейн: Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен…
Вчера замина на път; беше двойно несигурно сбогуване, защото не се осмелих да му кажа какво бях открила. Не бих могла да му го обясня разумно.
Увереността, че познаваме някого от предишен живот, е знание, извиращо от дъното на душата, защото не зависи от външния вид, който е различен във всеки живот, а от някаква неопределена светлина. Подозирам, че някакви невидими знаци се превръщат в пръстови отпечатъци на духа, доловими при вътрешно пътуване, защото при подобни преживявания се разкрива нещо, което човек преди това не е виждал: душата. При регресиите се виждат душите на хората. И откритието идва изведнъж, без предупреждение, като бомба, която избухва в лицето ти.
Познах Селесте веднага, още в началото на видението ми в гората. С Рохер не беше така. Може би се задейства някакъв механизъм и ми попречи да го разпозная при преживяването, което беше толкова трудно да възприема. Едва когато бях на път да изляза от транса, го разбрах. Връзката ни е прокълната. Свързани сме от любов и омраза, съществуващи още от живота ни в Посейдония, столицата на империя, която не успях да открия на нито една карта. И това е най-голямата загадка, която все още ме кара да се лутам в здрача, без възможности да продължа да търся…
46
Ситният дъждец шумолеше приспивно.
— Не мога да повярвам, че е бил толкова нагъл — каза Мелиса.
— Не се озлобявай — настоя Сибила. — Нямам много приятели, които биха направили за мен онова, което той стори за теб.
— Но е доста невъзпитано. Да дойде в дома ти и да ти държи сметка…
— Мелиса — помоли я жената, прегръщайки я през раменете, — забранявам ти да се караш с него, разбра ли ме?
— Мислех, че…
— Пратих да те повикат заради нещо съвсем различно.
Момичето се отпусна в едно кресло.
— Друг експеримент ли?
— Напускам страната.
На Мелиса й се стори, че не е чула добре.
— Ами лекциите? — настоя.
— Току-що ме изгониха от университета. Имахме спор и казах неща, които не биваше да казвам. — Ръката й погали една статуетка, която стоеше до етажерката за книги. — Знаеш какво става в такива случаи. Написаха в досието ми, че съм неблагонадеждно лице, което не може да обучава новите поколения. Затова си отивам. Не искам да се превърна в парий.
Мелиса се изправи и заобиколи креслото.
— Господи! Какво ще правя сега?
Жената се вгледа в момичето и в гърлото й заседна буца.
— Ще си пишем.
— Няма да е същото. Пощите не работят, писмата пристигат с месеци закъснение. Ако имам нужда от спешен отговор, ще полудея.
— Всичко, от което се нуждаеш, е в теб. Само трябва да следваш шестото си чувство.
Вятърът задуха силно и разлюля короните на дърветата.
— Това е кошмар.
Жената въздъхна. Беше изчерпала утешителните си слова, защото тя самата бе отчаяна.
— Каквото и да направя, винаги съм наказана — каза Мелиса, гледайки облаците, които минаваха пред прозореца, — сякаш съм опитно зайче и някой се забавлява да си играе с мен.