Тези думи събудиха глухо безпокойство у Сибила.
— Не говори глупости.
— Може би други ни манипулират. Това би обяснило всичко.
— Нищо не би обяснило — настоя жената, гневна и разтревожена.
— Знае ли човек? Този затвор не може да е естествен.
Сибила си спомни разговора с Тирсо. Дали не беше предусетил онова, което тя не бе успяла да предвиди? Дали психиката на Мелиса не беше лабилна? Опита се да смекчи ефекта от новината.
— Фактът, че заминавам, не означава, че ще зарежа всичко — увери я тя. — Чувствам се отговорна за много неща.
— Но когато човек реши да замине…
— Заминаването ми може да се забави — напомни й тя. — Все още нямам виза, нито паспорт, нямам нищо. Това са формалности, които изискват време.
Навън дъждът утихна. Няколко врабчета използваха затишието, за да прелетят от една сушинка до друга, предчувствайки по-сериозен потоп.
— Дано — прошепна Мелиса. — Трябва да се подготвя да бъда сама.
Сибила прехапа устни. Девойката отново беше такава, както преди. Погледът й възвръщаше блясъка си.
Не беше сигурна какво беше причинило онази реакция, която напомняше за началото на психоза. Трябваше да провери. За момента й хрумнаха само два варианта: или ще остане в Куба, безработна и умираща от глад, докато се увери, че няма риск за разсъдъка на ученичката й, или ще убие интереса й към психичните преживявания. Естествено, по-труден беше вторият вариант.
47
— Бабо, би ли напуснала страната?
Зададе въпроса със същия тон, с който питаше дали има нещо за ядене. Старата жена спря да плете и я изгледа над очилата си. Беше се загърнала със сива наметка, за да се пази от студения вятър на верандата.
— Ако бях млада, щях да го направя, но вече съм много стара… Защо? Мислиш да заминеш ли?
— Не съм сигурна. — Мелиса загриза един нокът. — Това не може да продължи още дълго, не мислиш ли?
— Възможно е, но не знам дали промяната няма да е за по-зле.
— Не бъди такава песимистка.
— Ако ти кажа какво стана вчера…
— Какво?
— По време на пороя някой се опита да открадне прасенцето, което Меча гледаше за Бъдни вечер, но нямаше късмет, защото синът му беше на гости и го изненада. Крадецът хукна да бяга, обаче няколко съседи го хванаха на ъгъла и го повлякоха насила. Веднага повикаха полиция и след два часа, когато дойде един полицай на колело, имаше някъде към десет души, въоръжени с пръчки и камъни, готови да пребият човека…
— Чакай малко — прекъсна я Мелиса. — Откога полицаите се придвижват с велосипеди?
— Ех, момиче! Никога нищо не научаваш.
— Вече нямат ли коли?
— Имат, но заради бензиновата криза ги използват само при саботажи срещу правителството… Така де, дай да ти доразкажа. Полицаят започна разпита, но понеже крадецът не съдействаше, му удари един шамар. И тогава стана мътна и кървава. Хората започнаха да му крещят: Насилник! Бандит! Убиец!
— Обиждаха полицая?
— В лицето. За малко да го линчуват. Домъчня ми за горкия!
— Жалко, че съм го изпуснала.
— Знаеш ли какво означава това?
— Че страната може да се вдигне всеки момент.
— И аз си помислих същото. При най-малкия повод хората ще излязат на улицата и ще се бият с тояги срещу полицията или войската. Ще стане клане! Това си мисля.
Възрастната жена се изправи и бавно влезе в къщата. След миг се появи с чанта и книжката с купоните.
— Накъде?
— Да видя дали ми е дошъл редът. От три часа чакам на опашката за ориз.
Мелиса взе нещата от ръцете й.
— Остави на мен. След кого си?
— След Ерминия.
— Коя Ерминия?
— Онази, която ми продава риба на черния пазар.
Изражението на Мелиса й показа, че все още не разбира.
— Госпожата, която ходи с широки блузи. Оная, дето живее с приятелката си до аптеката.
— А! Сетих се.
Мелиса се запъти към магазина. Имаше такава навалица, че й отне няколко минути да намери жената.
— Идвам да се наредя на мястото на баба ми — каза на Ерминия.
— Дебеланке! — викна Ерминия вместо отговор и посочи Мелиса. — Сега си след нея.
Дебелата жена дойде да застане до Мелиса.
— Как е баба ти? — попита.