Знам, че съм сама, но крия лапи с остри нокти под копринените си длани. С тях ще се отдам на любовта. Пак с тях ще си проправя път за бягство, дори в ада, ако някой се опита да застане на пътя ми. Ще намеря отговора, колкото и да е болезнен. Няма да продам душата си, дори на най-високата цена.
51
При последното пътуване се беше случило нещо важно, но колкото и да се мъчеше да възстанови този къс от спомена си, не успяваше. С часове се изтягаше в леглото, изучаваше паяжините по тавана или съзерцаваше някакъв предмет — цвете, плочките по пода, движението на облаците — от креслото на верандата. Баба й трябваше да я вика по няколко пъти, за да излезе от тази летаргия и да се нахрани. Също така отказваше да вдига телефона. Сусана й беше оставила две съобщения, в които й обясняваше, че е болна и по тази причина не може да й донесе тампоните. И Тирсо я потърси, без да получи отговор. Баба й старателно й предаваше съобщенията, но Мелиса ги трупаше в едно кътче на ума си, без намерение да им отговори.
Няколко дни след онова преживяване сякаш се събуди. Нощта се спускаше над града и тя съзерцаваше небето, седнала върху куп тухли, струпани в градината. Изведнъж зад голям сив облак изгря великолепна ярка звезда. Гледката предизвика у нея необикновен прилив на енергия. Огледа се около себе си, без да знае какво прави там. Стана и влезе в къщата.
— Има ли вода? — извика на баба си, която за малко не умря от страх, като чу гласа й за първи път от много дни насам.
— Има половин варел на двора — отвърна, — но е дъждовна.
Реши да се изкъпе на светлината на свещ, защото нямаше ток. После излезе, загърната в хавлия, и се запъти към стаята си, оставяйки мокри стъпки в коридора. Задачата да се облече й се стори крайно неприятна и онова, което на всеки друг би отнело пет минути, на нея й отне почти половин час.
— Сусана те търси — прошепна баба й на вратата.
Мелиса излезе от стаята, отнасяйки свещта.
— Тревожех се за теб — каза приятелката й. — Оставих ти един куп съобщения.
— Как изкара грипа?
— Нормално.
— А как върви работата?
— Горе-долу… Едгар е потиснат.
— Защо?
— Откри, че има доносници на Държавна сигурност в неговите литературни кръжоци.
Мелиса въздъхна.
— Не е нещо ново.
— Дойдох по две причини — обяви Сусана, подавайки й една чантичка. — Първата е следната: донесох ти петнайсет тампона.
— Нямаш представа колко съм ти благодарна — каза Мелиса. — Всеки момент ще ми дойде, а нямам какво да си сложа.
— Втората е, че искам да ме придружиш на един прием. Днес раздават наградите за литература и ми дадоха две покани.
— Истината е, че не ми се излиза, но щом си дошла…
Тръгна към стаята си, но докато вървеше по коридора, се спря. Пак се налагаше да се преоблича, а беше на границата на търпението си. Върна се на верандата и помоли за помощ Сусана, която мигом се втурна да рови в гардероба.
— Така ще бъдеш фантастична — увери я приятелката й, след като порови из закачалките и извади рокля във виолетови тонове.
— Поизбеляла е — каза Мелиса, като се позоваваше по-скоро на паметта си, отколкото на зрението си.
— Не се притеснявай, никой няма да забележи.
Мелиса се гримира, жонглирайки със свещта.
— Не ме чакай, бабо! — викна от вратата. — Ще се прибера късно.
На спирката десетки силуети пристъпваха неспокойно и от време на време излизаха на улицата, за да се взрат в далечните светлини на колите. Някои говореха тихичко, като че ли спирането на тока ги беше уплашило; други, използвайки анонимността на сенките, проклинаха глухо. След половин час дойде автобусът. Двайсет минути по-късно двете приятелки слязоха на магистрала 23 и улица „в“ и извървяха четири пресечки до една сива сграда.
Градините на Съюза на писателите и артистите привличаха куп любопитни, които използваха тези церемонии като претекст за срещи, перчене, флиртове, интриги, размяна на книги и изобщо всички дейности, които се отприщват, когато се съберат повече от трима интелектуалци на едно място… а в този момент бяха повече от двеста.