— Ще поздравя едни приятели — предупреди я Сусана. — Ела с мен.
— Предпочитам да изчакам тук.
Сусана се гмурна в множеството, а Мелиса тръгна да обикаля без посока, дочуваше фрагменти от разговори и наблюдаваше жестовете, заредени със скрит смисъл и уклончиви отговори. Вдигна очи нагоре. На небето нямаше луна. Лампите, поставени ниско долу до дърветата, създаваха очарователни светлосенки, допринасяйки към тази атмосфера на шабат.
— Мелиса!
Спря се изведнъж.
— Къде се беше скрила? — поздрави я Едгар.
— Търсихме те да те поканим на вечеря — добави Лео.
Тя се опита да се усмихне.
— Мисля, че няма да имам време.
— Ще бъде нещо специално — настоя той.
— Предпочитам да оставя нещата както са сега — отвърна тя.
Едгар и Лео си размениха бърз поглед.
— Добре, както искаш.
Мелиса потъна сред множеството, обсебена от желание да се махне колкото се може по-скоро. Някои скорошни постъпки сега й се струваха грешка с катастрофални размери, кошмар, предизвикан от отчаянието… Някой я спря, хващайки я за ръката.
— Предположих, че ще си тук.
Беше Рохер. Не го беше виждала, откакто замина. Беше на път да го попита как е изкарал, когато си спомни обещанието му да й се обади веднага щом се прибере.
— Не знаех, че си се върнал.
— Трябваше да свърша някои работи. Щях да ти се обадя тази седмица.
— След последния ни разговор мислех, че ще го направиш веднага.
— Прости ми — каза тихо той и се приближи. — Не съм спирал да мисля за теб.
— За мен и за кого другиго?
— Говориш така, сякаш мислиш, че не ме интересуваш. Знаеш, че дори да не се виждаме задълго, нищо няма да се промени.
Мелиса потръпна, защото той не подозираше колко е близо до истината.
— Слушаш ли ме?
— Извинявай, какво каза?
— Ще ми бъде неприятно, ако не дойдеш с мен.
Волята на Мелиса се стопи в нищото.
— Добре.
— Сега се връщам.
Едва усети бързата му целувка, преди да изчезне в множеството.
Огледа се във всички посоки, като се опитваше да намери Сусана. Откри я в един ъгъл, близо до жрицата, която я наблюдаваше… Сърцето й се обърна. Изведнъж си спомни онова, което паметта й в продължение на дни криеше от нея.
— Какво ти е? — попита я Сибила. — Изглеждаш, все едно си видяла призрак.
— Мисля, че ще припадна.
— Сто на сто не си яла — каза жената и я повлече към един стол. — Стой тук и ме чакай. Ще ти намеря нещо.
Мелиса използва момента, за да задиша дълбоко.
„Не е възможно — помисли си. — Това е грешка. Сигурно смесвам нещата.“
Но в измерението на духа грешките не съществуваха.
— Вземи — заповяда й Сибила, като се върна, подавайки й една кутийка, пълна със сандвичи и сладки.
Мелиса се почувства неспособна да води разговор. Неуверено потърси тема, която би й позволила да зададе подходящия въпрос, но нищо не й хрумна. Ами ако в крайна сметка Сибила не помнеше нищо? Или още по-лошо — ами ако помнеше всичко? Висока фигура изплува от сенките.
— Не знам как винаги успяваш да се изгубиш — упрекна я. — Търсих те навсякъде.
Беше Ра-Теш… Или Рохер… Вече не знаеше къде се намира, нито с кого говори.
— Познавате ли се? — попита машинално Мелиса.
— Още не — отвърна той, — но с удоволствие ще се запозная с нея.
Мелиса забеляза как учителката й се напрегна, когато той й подаде ръка. В същия момент някой го повика.
— Извинете — каза тихо. — Не мърдайте оттук.
Изгуби се сред лакти и смях.
— Кой е той? — попита сухо Сибила.
Мелиса беше на път да й разкаже за връзката си с жреца, но се ограничи да отговори:
— Един приятел.
— Що за човек е?
— Ами… — Мелиса не знаеше какво да отговори. — Имаме връзка.
Сибила се обърна, за да я погледне.
— Каква връзка?
— Любовници сме.
Учителката й изтърси няколко трохи от роклята си.
— Изобщо не ми харесва — каза. — Пази се от него.
— Защо?
Тя сви рамене.
— Не знам. — И натърти: — Не ми харесва.
— Наистина ли не се познавате?
— За пръв път го виждам — потвърди жената, отегчена от темата. — Кога ще се отбиеш у нас?