— Не се страхувай от Сибила — каза наставницата й. — Може да се окаже най-добрата ти помощничка. Два пъти е била твоя учителка; и ако преди е работила върху части от душата, които не оцеляват след смъртта, сега го прави във висши сфери на духа, където се трупат уроците за вечността.
Второ колебание в атмосферата показа на Мелиса, че нещо пак се променя. Обстановката започна да се замъглява. Опита да се вкопчи в това място, търсейки първо ангела, после втория силует, но напразно. Преди всичко да изчезне, видя отблизо две ръце, които се опитваха да я достигнат.
53
— Влез. — Селесте я целуна по бузата. — Алваро е в кухнята. Мелиса прекоси стаята, отрупана с книги, разтопени свещи и куп листове, пръснати по двете бюра.
Алваро белеше картофи до мивката.
— Какво става с телефона? — попита Мелиса. — От няколко дни ви звъня, но никой не вдига.
— Преди две седмици падна мълния и като че ли кабелите изгоряха — обясни Алваро.
— Има ли нещо?
— Трябва ми работа. Пенсията на баба ми не стига за нищо.
— Можеш да работиш нещо самостоятелно — каза Алваро. — Имам един приятел, който си направи фризьорски салон у дома… нелегален, разбира се, но успява да се издържа.
— Братовчед ми ремонтира ютии в една незаконна работилница — спомни си Селесте. — А жена му бродира бебешки дрехи.
Мелиса поклати глава.
— Не умея да върша такива неща.
— Добре, все ще измислим нещо. Днес ще останеш за обяд — реши Селесте и веднага предложи на Алваро: — Направи повече храна за баба й.
Мелиса понечи да възрази, но приятелката й я прекъсна:
— Да не си посмяла да откажеш. В този дом помагаме на изпадналите в беда.
Мелиса не настоя. В някой друг живот се беше грижила за съществото, което днес бе Селесте. Не се учудваше, че сега приятелката й действа по същия начин.
— Да идем в стаята.
Оставиха Алваро в кухнята и отидоха в спалнята, за да седнат на възглавниците.
— Чувала ли си се с Рохер? — попита Селесте.
— Не. И не ме интересува.
— Разбрах, че бил болен.
— Всички са болни от грип.
Селесте изчака няколко секунди, преди да поясни:
— Видели са го да влиза в Онкологичната болница.
— Може би е бил на свиждане на някоя приятелка — каза Мелиса с тон, който не успя да прикрие гнева й.
— Брат ми казва, че е ходил да си прави изследвания.
— Да, вероятно да си измери степента на наглост.
Селесте щеше да добави нещо, но в този момент Алваро се показа на вратата.
— Ако искате да ядете, елате — скара им се той. — Имам само две ръце и не мога да смогна за всичко.
Станаха и отидоха да му помогнат. Скоро чиниите бяха подредени върху ракитовата подложка и Мелиса се зае да поглъща първата си топла храна от много дни насам.
Малко след това, когато Мелиса отиде в кухнята да си налее вода, Алваро използва момента да попита Селесте с поглед, но тя направи знак за поражение. Приятелката й беше тежък случай. Никога не се вслушваше в съвети, още по-малко, ако не бяха в съгласие с плановете или идеите й. Движена от почти спонтанно желание да я закриля, си обеща, че ще говори с нея по-късно.
54
Измина още една седмица, без Рохер да се появи. Ненавиждаше го. По някакъв начин също така го обичаше, но най-вече го мразеше, задето беше породил това раздвояване на чувствата и все още го подхранваше. Изпита гняв към себе си, защото не можеше да го изхвърли от мислите си.
В такива моменти си спомняше тембъра на гласа му, джентълменските му обноски, безкрайната ерудиция на разговорите му, всеки жест на учтивост, който изглеждаше предназначен само за нея. Припомняше си и дребни детайли, може би останки от старомоден романтизъм. И най-вече мненията за ситуацията в страната, които споделяха, нещо, което малцина се осмеляваха да правят, защото изискваше нещо повече от приятелство. Беше символ на отдаване.
Вдигна един пуловер, за да го разгледа, и за миг замря. Може би не й се е обадил, защото наистина е болен. Имаше грипна епидемия. Собствената й баба се беше разболяла преди два дни. Мина й мисълта да му се обади, но веднага съжали.