Твърде късно. Ра-Теш се появи на вратата тъкмо навреме, за да види, че Даная и Арат бягат от спалнята. Без да се колебае, извади церемониален кинжал.
Викът на Майя зад гърба му спря Арат, който вече бягаше през тунелите.
— Не отивай! — вкопчи се в него Даная.
Но той успя да се освободи и се върна назад. За момент не осъзна какво вижда. Когато светлината достигна до мозъка му, пожела да изтрие картината, която щеше да помни до края на този живот.
В краката на Ра-Теш лежеше Майя — с тъмно петно на корема, което се разрастваше върху дрехата й. Върховната жрица се бореше с новодошлия, все още замаян заради онова, което беше сторил и заради още нещо, което току-що беше открил — тази жена бе съучастница на хората, които го бяха предали.
— Бягай! — извика тя на младия мъж. — Бягай оттук!
Арат чу стъпките на стражите, които идваха от противоположния край на храма, погледна още веднъж бездиханното тяло на Майя и едва тогава се обърна. Трябваше да отведе Даная, която плачеше и стенеше в тъмнината на коридора.
Раздирана от остра болка, Майя се беше превила на две, след като кинжалът я промуши. Неясното жужене на гласове се усили. Някой я упрекваше за нещо, ала не успя да разбере за какво. За миг мислите й се разбъркаха и светът се отдалечи. Беше повлечена от вихрушка от тъмна материя, но почти веднага се съвзе от припадъка си, събра сили и отвори очи. Ръката на учителката й стискаше ръката на жреца, за да му попречи да нанесе втори удар. Чу вика й:
— Бягай! Бягай оттук!
Ужасът й даде криле, за да настигне Арат, който изглеждаше като вкаменен.
— Да вървим, Арат — му каза.
Но той продължаваше да гледа упорито към пода.
— Арат! — повтори тя.
Младият мъж се затича към подземията. Майя чу глух шум зад гърба си и когато се обърна, видя, че кинжалът на Ра-Теш пронизва гърлото на защитницата й. С вик се хвърли върху жреца, който забиваше оръжието си отново и отново, докато жената не падна на земята. Майя се опита да го удари, но тялото на мъжа се беше превърнало в непроницаема материя. Може би го предпазваше някаква магия… Чак тогава видя другото тяло, което лежеше до леглото.
Слисана и ужасена, борейки се с ужаса, който заплашваше да унищожи разсъдъка й, побягна по стъпките на Арат и Даная към тайните подземия, като все още не разбираше, че току-що беше оставила след себе си своето собствено тяло.
58
Моята страна е най-красивата на света. Няма друго място, където мъжете гледат с по-голяма загадъчност и обещания в погледа, нито място, където жените се движат със сладострастието на палмите, брулени от вятъра. Обичам тази страна въпреки страха, който я гнети. Всяка сутрин ставам притеснена, че не знам дали законите не са се променили, докато съм спала, и дали онова, което вчера е било законно, днес не е забранено. Писането е моето убежище. Връщам се към дневника си със същата страст, с която Анаис се е връщала към своя, за да прогони призраците и да сложи в ред безумията на този живот; и трябва да го правя, защото връзката ми с това място все повече отслабва.
Виденията ми зачестяват и ги контролирам по-трудно. Вече нямам нужда от талисмана, за да избягам от затвора. Стига ми свечеряването или пламъкът на някоя свещ. Но това също ме е изолирало от онези, които обичам. Когато човек е видял собствената си смърт, смисълът на живота се променя.
Не ме интересува какво мислят другите за сънищата ми. Те са истински, защото са мои, и се потапям в тях, за да живея. Предпочитам тези области, където властват архаични опасности, защото поне мога да ги разпозная, и тънат в дивна красота.
Навън е различно. Навън всичко е сиво. Хората и делата им са разяждани от корозия. И този карцином е заразен. Напада душите на децата, които хвърлят позиви срещу враг, когото не познават. Предизвиква необратими мутации в домовете. Разрушава благородството на хората, които се превръщат в сляпа маса, манипулирана с невидими нишки, породени от контролирания глад, от контролираните стремежи, от контролираните желания. Вече не знаем кои сме, къде отиваме, нито защо сме тук. Всеки търси свой собствен начин за бягство, свое собствено спасение. Вече е невъзможно да заговорничиш, да роптаеш, да показваш гняв; дори безразличието не е разрешено. Твърде болезнено е и не ни остават много сили.