Ние сме корабокрушенци, вкопчени в последната дъска. Имаме само миража на онази мамеща и прекрасна земя отвъд океана, гъмжащ от акули. Някои се осмеляват да рискуват, но мнозинството предпочита да чака тук до края. Това е единствената ми утеха: че не съм сама.
Силите ме напускат, но част от духа ми продължава да изследва забранени територии. Може би това търсене е последното късче щастие, което ми остава. И дори възможността да го намеря да не беше реална, това не би го направила по-малко желано. Тъкмо напротив. Би било доказателство, че душата ми — въпреки че живее редом с най-тъмната страна на човека — не е победена, защото никога не се предаде на мрака.
59
Минаваше пладне и кварталът тънеше в онази сънливост, която обзема хората в часа на сиестата.
— Цяло чудо е! — изненада се Мелиса.
— Трябва да говоря с теб — прошепна Селесте.
Беше необичайно посещение.
— Защо не се обади? — попита Мелиса. — Да не ти се е развалил телефонът?
Вместо отговор приятелката й започна ожесточено да се чеше по веждата, защото нервността й причиняваше сърбежи.
— Какво си чула за Тирсо напоследък? — попита Селесте най-накрая.
— Нищо. Защо?
— Разбра ли, че емигрира?
— Кой ти каза?
— Вчера ходихме в Санта Фе да видим едни чичовци на Алваро. Кварталът беше разбунен. Държавна сигурност беше задържала някакъв човек за разпит, защото дъщеря му се удавила, когато с майка си бягали със сал… Родителите били разведени и той никога не се бил грижил много за дъщерята, но знаеш как става.
— Кога се е случило?
— Преди два дни, към три през нощта. На сала имало повече от трийсет души.
— Тирсо е арестуван, нали?
Селесте я изгледа съсредоточено, но не отговори.
— Задържан ли е? — повтори Мелиса.
— Имало е престрелка — обясни тихо Селесте. — Бреговата охрана ги изненадала и открила огън. Една жена извикала, че в групата има деца, но тези хора не вярват и на родните си майки… — Вдиша с усилие, преди да добави: — Загинали тринайсет души. Тирсо е един от тях.
Мелиса гледаше Селесте с неразбиращ израз.
— Сигурно е грешка — каза след продължително мълчание.
Лицето на Селесте посивя.
— Той е, Мелиса — прошепна и избърса блестящата капчица, която трептеше на миглите й. — Чичото на Алваро работи в Държавна сигурност и ни показа списъка. Не исках да разбереш от другаде. Предпочитам аз да ти кажа.
— А Ернесто? — попита Мелиса с необичайно спокойствие.
— Не знам, сигурно е арестуван или изчезнал. Името му го нямаше в списъка на загиналите.
— А Алваро защо не дойде?
Тонът й ставаше все по-равен.
— Не иска да вижда никого — отвърна Селесте наблюдавайки непроницаемото лице на приятелката си, — обаче настоява да дойдеш да прекараш няколко дни с нас.
Мелиса поклати глава отрицателно.
— Ще бъде като ваканция — настоя Селесте. — И тримата имаме нужда от това. Може да разговаряме или да пишем…
— Не — каза Мелиса с отсъстващ вид, — предпочитам да бъда сама.
Изправи се, показвайки на приятелката си, че трябва да си върви. Не й се искаше да постъпва така със Селесте, но не беше в настроение да се съобразява с никого.
— Къде е баба ти? — попита Селесте, която не се решаваше да я остави.
— В стаята.
— А грипът?
Момичето сви рамене и заби поглед в един ъгъл. Приличаше на далечен силует. На Селесте й се стори, че придоби призрачна окраска. Искаше да добави нещо, но най-накрая реши, че ще бъде по-добре да си върви. Мълчаливостта на приятелката й не приканваше към разговор. Целуна я и я помоли да й се обади. Мелиса я изгледа как се отдалечава, без да каже и дума на сбогуване.
Върна се в стаята си, затвори прозорците и остана неподвижна в сенчестия хлад на помещението. През ума й се носеха откъслечни спомени: Тирсо й се кара, задето се е намокрила на дъжда; Тирсо се смее на някой виц; Тирсо със своето сомбреро с пера на маскения бал; Тирсо, който й обяснява нещо за една книга; Тирсо я съветва, глези, прегръща, усмихва се… Падна на колене върху ледените плочки и опря чело в пода. Остана часове наред в тази ембрионална поза. Реши, че никога повече няма да помръдне. Никога няма да проговори, да ходи, да погледне слънцето. Съдбата й беше в този ъгъл, защитена от врага чрез ненарушимата му тишина. Щеше да се превърне в статуя, мускулите й щяха да се калцират лека-полека и кожата й щеше да изсъхне, докато се мумифицира. Искаше й се да беше жената на Лот. Завиждаше на този тип самоубийство.