„Ела, ела“, зарида наум.
Не знаеше кого призовава. Може би никого конкретно.
Нещо докосна гърба й. Когато се обърна, сиянието на ангела почти я заслепи. Погледна ръцете му, почти прозрачни заради светлината, която струеше от тях.
— Не плачи — прошепна фигурата. — Спомни си, че загубите са временни.
— Но болката изгаря, сякаш са вечни.
Сянката я погали по бузата.
— Не се тревожи. Той е добре.
— Тирсо ли?
— Тирсо и Той.
— Кой?
Мелиса усети раздвижване зад гърба си — някакво шумолене, то успокои духа й — и откри онази форма, която придобиваше плътност насред стаята. Първо се появиха ръцете й, те махаха във въздуха като птици без посока, които търсят къде да кацнат. След това — краката от мъгла, от чиито пръсти рукна лунна светлина, която освети ъглите на стаята. И когато облакът се превърна във висока фигура с качулка, нещо в паметта й започна да тупти яростно. Помисли си, че сърцето й ще се пръсне от радост. Тези очи бяха същите, които беше обичала в Посейдония; тези ръце я бяха галили, първо колебливи, после страстни, под изпитателния поглед на Ра-Теш.
Сянката на Арат й подаде ръце и тя почувства, че се носи във въздуха. Под неговия поглед отново се превръщаше в Майя.
— Търсих те — каза тя на сянката.
Но в действителност не проговори. В този диалог не съществуваха думи.
— Ти беше Хенри, нали?
Арат/Хенри отпусна ръцете си.
— Обичам ви — сподели тя, — но всичко това ме кара да се страхувам. Не знам коя съм.
Другата фигура проблесна.
— Обичаш ме, защото обичаш Анаис, а аз съм нейната сянка. Аз също те обичам, но не защото си Джун. Тя бе илюзия — аз и Той мислехме, че сме те намерили, но Джун не беше като теб…
И изведнъж двата ангела започнаха да се стопяват във въздуха.
Майя/Мелиса се опита да ги задържи. Не искаше да остане сама. За миг успя да накара Него да остане до нея, забивайки поглед в зениците, в които сякаш все още се отразяваха пламъците на кладата. Спомни си лицето, увенчано с лунен сърп, звуците на арфа и образите от ритуала в дъното на пещерата. Той носеше паница с кръвта на свещен бик… Беше друг живот, съществуване, което едва си спомняше. Майя/Мелиса се вкопчи в погледа на Арат/Хенри.
„Остани, остани“, умоляваше го без думи.
Но нещо издърпа и двамата. Ръцете на ангела се изпариха между нейните и тя се върна на острова, който я изпълваше с ужас.
60
Кошмарите продължиха до следващата сутрин, но събуждането беше по-лошо. Беше решена да умре. Въпреки това нямаше да се самоубие; и не защото Сибила й беше обяснила, че това ще повлияе на кармата й, а защото дори не желаеше да направи усилие. Но все пак се подготви да умножи отмъщението си.
Към пладне се облече и излезе на улицата. Посред бял ден направи голям брой обаждания от един обществен телефон, повтаряйки своя призив, и не й пукаше, че две жени я слушаха с ужас. След това се качи на един автобус, който я отведе до „Ел Ведадо“. Методично посети тоалетните на три ресторанта, едно кино и магазина за сладолед „Копелия“, за да изпише позиви на огледалата с помощта на молив за вежди. Спомни си за огромната тоалетна на „Хавана Либре“ и отиде до вратата на хотела.
— Съжалявам, другарко, но не можете да влезете — я информира някакъв мъж, препречвайки пътя й. — Тук е само за туристи…
— Защо не вземете да сложите табела: ЗАБРАНЕНО ЗА КУБИНЦИ? — изстреля въпроса си към портиера.
Обърна се и извървя пеша двете пресечки, които я деляха от Университетския хълм, прекоси ректората и влезе в тоалетната на Школата по кибернетика. На огледалото написа ЛЪЖЛИВО КОПЕЛЕ… Знаеше, че не е необходимо да добавя име.
В два часа следобед се качи на друг автобус, оставяйки назад множество патрулки, които кръстосваха булевардите. Може би вече бяха открили надписите. Видя също един керван от затворнически коли. Мелиса беше сигурна, че ще направят хайка в околностите и ще отведат десетки невинни, но не изпита никакви угризения. Гневът й беше по-силен от чувството за вина.
Много преди да се прибере, реши да слезе и да повърви. Без да се усети, стъпките й я отведоха на онова място, което старите хора наричаха Японския парк, въпреки че така и не разбра защо. Растителността тук нямаше нищо общо със свежестта и изтънчеността на онези азиатски градини. Десетина-дванайсет дървета се опитваха да оцелеят на гола площ без трева. В центъра се издигаше ужасна детска градина, опасана от телена мрежа.