Мелиса потърси убежище под едно огнено дърво и дълго време гледа как минават облаците. Депресията изяждаше силите й. Духът й я молеше да избяга от спомените. В опит да забрави другата болка, която я смазваше, си помисли за първите си срещи с Рохер. Как да обясни обсебеността му от нея през толкова хилядолетия? Тази история с магия и жречество не й се струваше достатъчно добър отговор. Защо я преследваше толкова упорито, а в същото време се държеше така, сякаш не искаше да я вижда? Какво още се беше случило в миналото и разрушаваше настоящето й?
Тъмнината започна да я обгръща. Даде си сметка, че токът е спрял, защото уличните лампи не светнаха. Беше по-добре да си върви. И отново потегли.
Като се прибра, завари баба си да се люлее на верандата.
— Обади се Селесте да пита как си — каза й с упрек. — Все последна научавам всичко. Какво става с теб? От грип ли си болна?
Но на нея не й беше до обяснения.
— Мисля, че да. Ще си легна.
Трябваше да преобърне небето и земята, ала да открие истината за своята предистория.
В гардероба намери предметите за ритуала. За първи път ги подреди по усет, с изключение на четирите запалени свещи, които постави в кръг. Преди да свали плата, който покриваше камъка, почувства гъделичкане в пръстите и призова помощта на Отеца и Майката. Усещайки енергията, която струеше от кръга, седна в центъра. Пламъците трептяха нервно, движени от невидими сили, а припукването им беше знак за присъствието на силите на стихиите. Затвори очи и се опита да визуализира талисмана си.
Портата от светлина се приближи бързо, сякаш я беше чакала, за да я заведе до онази градина на вечен полуздрач. Тишината, както винаги, като че ли беше част от пейзажа. Огледа далечния връх на планината, после околностите. Не подухваше вятър, макар че облаците приемаха странни форми по прищевките на невидими пръсти. Две фигури от светлина се носеха над дърветата.
— Омръзна ми да не знам.
— Ще узнаеш — увери я сянката на Анаис. — Часът настъпи.
— Ела с нас — каза другият ангел, който носеше лунен сърп на челото си.
Майя/Мелиса пое протегнатите им ръце.
— За да разбереш, трябва да стигнеш до началото на времето — чу дуета от гласове в себе си. — Назад, много назад… Във време, което все още не е време, в история, която е началото на всички истории.
Потопи се в кладенец, изпълнен със светлини. Умът й се понесе над земи, далеч от настоящото й съществуване, далеч и от предишните й прераждания… отвъд всеки живот. В края на пътуването забеляза странно образувание от горещи газове и разбра, че присъстваше на зараждането на планетата.
— Преди милиони години — чу да казват гласовете — душите имаха своето начало.
Откри образувания, подобни на амеби, които танцуваха във всички посоки… само че не бяха амеби.
— Присъстваме на генезиса на света.
Подобно на същества, които обследват заобикалящия ги свят, онези безплътни микроби се подготвиха за размяната на материя… ако можеше да се нарече така онова, което Мелиса възприемаше като първични емоции, частици от сънища, рудиментарни мислещи форми на живот.
— В началото бяха ембрионите на духа.
Майя/Мелиса забеляза, че много от тях бяха разтърсвани от спазми.
— Последва разделението — казаха водачите й. — Всеки се разполови и стана той и тя.
Все едно наблюдаваше капка вода под микроскоп. Стотици малки души се разделяха и отново се събираха в неспирен зигзагообразен танц.
— Всяка половинка не се отделя от другата веднага, връща се много пъти, за да се свържат отново — посочиха гласовете.
— Това е частта, която търсим при всяко прераждане… и понякога имаме късмета да я намерим.
Капките светлина се разделяха и свързваха, но също така се приближаваха до други и се сливаха с тях за кратки мигове.
— Така се родиха връзките с онези, с които се срещаме в преражданията си: приятели, роднини, възлюбени — обясниха. — Невинаги намираме своята половинка, обаче има други души, с които да споделим този живот.
— Но ние сме трима — прекъсна ги Майя/Мелиса. — Това, което виждам, не обяснява нашата връзка.