— Арат! Даная! — възкликна Маев.
— Майя! — извикаха те.
Прегърнаха се сред сълзи в доказателство, че тъгата и любовта все още бяха живи. Отново бяха заедно — след хиляди години.
63
Не знам коя съм, нито къде живея. Дори не съм сигурна как се казвам. Дали виждам бъдещето от някой минал живот? Или си спомням миналото от моето бъдеще? Живея ли на остров край ледовете или в страна, която ври в тропически зной? Острови, острови, острови… Като че ли съдбата ми е вечно да съществувам в изолация. В Посейдония живеех окръжена от пръстените земя и вода, които хората бяха изградили, за да отделят духовния си център от по-населените райони, като че ли е възможно да отделиш тялото от главата, без и двете части да пострадат от осакатяването…
Съдбата ми на отшелничка ме преследва. Винаги има нещо, което накрая ме заточава в някой затвор, без да ми позволи да покажа какво нося в сърцето си. Сигурно е онзи страх, който полепва по кожата като проказа; онова постоянно сборище на маски, да искаш да кажеш, но да не смееш, да жадуваш да бъдеш, без да го постигнеш. И това унижение ни разделя и отчуждава, раздира живота ни. Намразваме онова, което обичаме най-много, и това ни изпълва с чувство за вина, подлудява ни. Как мога да обичам и да мразя с такова ожесточение въздуха, който ме заобикаля, слънцето, което ме топли, земята, която пази костите на дедите ми, а един ден ще покрие и моите? Този гняв се стоварва върху нас самите — върху нашите приятели, нашето семейство, върху хората, които са тук, и онези, които са си отишли, — задето позволяваме това да се случва.
Понякога чувствам, че тази омраза се превръща в безкрайна жалост, в прилив на състрадание към родината ми и народа й. Тогава осъзнавам, че дори да ми тежи, тази влажна и тъмна като кожата на обитателите си земя е проникнала в мен до мозъка на костите. Тя е част от мен. Обичам нейните плажове и шумоленето на палмите в тишината на планината, миризмата на дъжд в полето и пламтящите очи на нейните жени и мъже, сънливите лица на бебетата й, плътта на плодовете й на изчезване. Обичам тази страна и сетивата ми се насищат със старите й къщи и напуканите булеварди, с колониалните църкви и онзи славен бриз с мирис на сол, който прекосява страната от единия до другия край: това е несравнимият аромат на моя остров, онова неповторимо ухание, смесено с билките, принесени в дар на светците. Искам да го забравя обаче. Защото всичко е илюзия, която ще се изпари още щом изляза на улицата, още щом усетя безсилието да гризе душата ми, още щом взема телефон, за да се свържа със света, още щом ми хрумне мисълта, че нещо в думите на Онзи, който не може да бъде назован, не е както трябва…
Трябва да забравя този остров, да го изтрия от паметта си, да се върна във вътрешното си царство, да се разхождам из онези краища, където не съществуват часове, където всеки пейзаж е граница за бягство към друг свят. Жадувам някой ден тази страст към родината ми да се превърне в приятен сън, подобен на блян от онази далечна сага, където бродя из леденозелена страна.
64
Маев слушаше арфата, която изпълваше долината с меланхолия. Ангус умееше да я докосва с майсторството на бард и звуците извираха с нежен морски ритъм, съответстващ точно на образите от стихотворението, което Дану рецитираше. Когато стиховете заглъхнаха и дърветата погълнаха и последната нота, Маев отвори очи.
— Историята ще се повтори — каза.
Ангус и Дану потръпнаха.
— Ще има втори Ра-Теш?
— Пак ще ни разделят?
— Вие ще бъдете бардове в един бъдещ живот, въпреки че за Дану истинската слава ще дойде след смъртта й.
— Как някой бард може да бъде известен след смъртта си? — попита Ангус. — Кой ще пее песните му, ако не ги е изпълнил приживе?
— Бардовете на бъдещето няма да пеят. Ще записват легендите си със знаци, които всички ще могат да четат, дори тях да ги няма.
— Ще бъдат занаятчии? — намеси се Дану.
— Нещо подобно.
— Това е най-странното нещо, което съм чувал — заключи Ангус. — Сигурна ли си?
— Така го видях — въздъхна Маев. — Не знам повече.
Утрото беше студено и сияйно. Въпреки че зимата беше напреднала, тримата се бяха подслонили в една пещера. Така беше наредила Майката след церемонията. Пазителката на Бру-на-Бойн имаше достатъчно познания, за да заподозре какво се крие зад тази среща. Посъветва ги да си построят отделен подслон и да живеят заедно няколко седмици, за да подредят преживяванията си. Беше важно да прекарват много време в контакт с Великата Майка и за целта трябваше да намерят пещера, където да могат да медитират колективно.