— Беше трудно — измърмори Дану, продължавайки разговора от предишния ден. — Не исках да напусна Посейдония.
— Знам — успокои я Маев. — Не вярваше, че съм загинала, въпреки че Арат те убеждаваше в противното.
— Откъде знаеш?
— Бях с вас през цялото време. В началото не си дадох сметка за случилото се. Виждах други същества, които се опитваха да ме успокоят, но аз не исках да ги чуя. Много трудно се отказах от онзи живот. След като се роди детето ви… — тя се спря с променено лице.
— Какво има?
— Ангус, помниш ли как те наричаше синът ти в онзи живот?
Дану и Ангус размениха изненадан поглед.
— Синът ми ли? — повтори той. — Какъв е този въпрос?
— Как ти викаше? — настоя Маев почти в истерия.
— Викаше ми да-да или нещо подобно. Защо?
Маев се обърна към Дану.
— А какво беше твоето име в онзи живот?
— Защо питаш щом вече знаеш?
Маев си пое дъх и произнесе думите бавно:
— Даная… Наричаше се Даная… — Обърна се към мъжа: — И въпреки че ти се наричаше Арат, кой знае дали гукането на детето не е породило друго име?
— За какво говориш?
— За създателите на нашия народ: Дана и Дагда.
В продължение на няколко секунди младежите гледаха Маев неподвижно.
— Това е невъзможно — каза Ангус накрая. — Ние не сме богове.
— Вероятно съществуват богове, които умират и отново се раждат — каза Маев. — Може да попитаме Майката.
— Няма да й говорим такива неща! — възпротиви се той. — Би било богохулство.
Маев сви рамене.
— Мисли каквото искаш, но двете истории съвпадат. След смъртта ми вие минахте по същия път, който са прекосили създателите на народа ни, преди да дойдат тук. Знам, защото през цялото време бях с вас.
Остави ги да разсъждават върху тази идея и се приближи до извора, за да пие вода. На дъното, осеяно с камъни, видя образа на същество с коси от водорасли. За момент остана неподвижна, опитвайки се да си спомни кога й се е случвало нещо подобно.
— Маев — повика я Дану. — Какво става?
— Виждаш ли я?
Дану се наведе.
— Какво да виждам?
— Нищо ли не виждаш?
— Розови камъни.
Ангус също се беше приближил.
— И ти ли не я виждаш?
Младият мъж се взря внимателно в тъмната повърхност. Водното създание протягаше ръце и за момент Маев си помисли, че ще излезе от водата.
— Не.
— Това е Магическият народ — каза тихо Маев.
Приятелите й я изгледаха с възхищение.
— Ти ги виждаш?
— Навсякъде: във въздуха, в огъня, във водата…
— Вярно ли е, че са различни?
— Видът им зависи от стихията, която обитават.
Настъпи почти благоговейно мълчание, преди Ангус да попита:
— Обучавали ли са те в ясновидство?
— Никога — отвърна Маев, като се наведе още по-ниско над извора.
— Ела… Ела с нас… — прошепна недоловимият глас на създанието, което подаде едната си ръка от водата и погали тъмните коси на Маев.
— То ми говори — прошепна тя.
— Магическият народ не говори — поправи я Дану. — Поне не със смъртни като нас.
— Казвам ти, че ми говори! — настоя Маев.
Заприиждаха и други създания. Маев ги видя да се подават зад камъните, между подводните растения, зад близките дъбове.
— Това е тя! — викаха със звучни гласове. — Това е тя!
Внезапна промяна във вятъра предупреди Дану и Ангус. Атмосферата се раздвижи и се чу свистене във въздуха, въпреки че не видяха какво или кой го издаваше.
— Не сме сами на това място — каза Дану.
— Знам, аз също го усещам — прошепна Ангус. — Да си вървим.
— Нашата царица — викаха създанията. — Най-сетне! Най-сетне!
Буря без облаци сякаш се надигаше над главите им.