— Не принадлежа на никого. Оставете ме на мира! — извика Маев в празното пространство.
И за учудване на всички ураганният вятър утихна внезапно.
— Маев?
Дану хвана ръката й, очаквайки обяснение.
— Искат да бъда тяхна царица. Това е лудост.
— Тръгнаха ли си?
Потвърди с жест.
— Представяш ли си какво означава това? — попита Дану с нарастващо уважение. — Никой не повишава тон на Магическия народ. Те никога не се подчиняват, само вършат специални услуги. И горко на онзи, който ги поиска не както трябва!
— Трябва да кажем на Майката — прекъсна я Ангус.
— Може би обяснението е в миналото ми — рече Маев.
— В Посейдония?
— Не, още по-преди.
И им разказа за видението си за генезиса на душите.
— Не знам как това би обяснило случващото се сега — учуди се Ангус.
— Аз също не знам, но е възможно да е началото на някакъв отговор.
— Кога разбра всичко това?
— В един бъдещ живот. И не ме питай как, защото не мога да го обясня!
— Няма да питам — увери я Дану.
Млъкнаха — всеки, потънал в объркани мисли, които трудно се превръщаха в идеи.
— Трябва да има начин — обади се тихо Ангус след известно време.
— За какво?
— Да можем да се разпознаваме в други животи. Невинаги ще имаме церемония на посвещение. Може да се срещнем отново и да не разберем.
— Навярно има някакъв начин — предположи Дану. — Майката трябва да знае.
65
— Всичко се е променило — каза Мелиса. — В началото бях само скрит зрител. Можех да виждам и чувам всичко, но никоя отминалите ми самоличности не познаваше настоящото ми съществуване. Сега знам за бъдещия си живот от миналото.
Шумът на града нахлуваше през прозореца, но Селесте и Алваро като че не му обръщаха никакво внимание.
— Какво мисли Сибила? — попита Алваро.
— Още не съм й казала.
— Чакай да видя дали съм разбрала — настоя Селесте, опитвайки се да изясни нещата. — Едно време настоящата ти самоличност е знаела всичко за миналите ти животи, но сега твоите самоличности от миналото също са запознати с настоящия ти живот, така ли?
— Още по-зле — уточни Мелиса, — настоящата ми самоличност изчезва в миналото. Все едно миналите изместват настоящата, сякаш контролират коя съм във всеки даден момент.
— Може би подсъзнанието ти прави номера — предположи Алваро. — Може би иска да те убеди, че истинското ти „аз“ се намира в друга вселена, за да те задължи да останеш там?
— Няма такова нещо! — настоя Мелиса. — Става дума за реални преживявания, които са се случили, не за раздвоена самоличност; но не разбирам как човекът, който съм била в миналото, може да знае какво ще се случи в бъдещето.
— Нали каза, че си била нещо като гадателка?
— Едно е да предсказваш, друго е да знаеш с абсолютна сигурност какво ще стане, защото вече си преживял онова, което още не се е случило, разбираш ли? Това се случва на другата личност, която съм на другото място. Тя знае там, защото аз съм го преживяла тук.
— Да му се не види, Мелиса, защо все ти се случват толкова странни неща? — ядоса се Алваро.
— Ако не бях тук — започна да теоретизира Селесте, — бих ти казала, че твоята действителност може да е миналата и че нашият разговор е едно вероятно бъдеще. За жалост, трябва да отхвърля тази теория, защото съм жива и не съм холограма.
— Има още една възможност — намеси се Алваро.
— Каква?
— Мелиса да пуши или да си инжектира нещо.
— Много смешно!
— Не исках да ви разсмея. Сигурна ли си, че не си смесвала хапчета?
— За бога, Алваро! — упрекна го Селесте.
— Не ми викай — отвърна той. — Или предпочиташ да си мислиш, че Мелиса се е побъркала? Ако не се дрогира, нито взема хапчета, какво става с нея, по дяволите?
Мелиса остави Селесте и Алваро да водят ожесточен спор и се приближи до прозореца, от който се виждаше море от покриви: червени някога, сега — покрита с плесен от немарата. Беше изгубила контрол. И не само това, чувстваше се все по-зле, когато се връщаше към онова, което й предлагаше реалността. За свое добро трябваше да се отдалечи от нещата, които можеха да предизвикат повторна регресия.
„Ще изчакам няколко седмици — помиеш си. — Месеци, ако се налага.“