— Никой няма да ме затвори — въздъхна Мелиса. — Хората вече не са както преди. Преди десет години щяха да ме линчуват, днес се правят на глухи. И знаеш ли защо? Защото са на моето мнение; само че никой не смее да го каже.
— Защо не правиш като мен? — попита той, издърпвайки един висящ конец от ризата си. — Измисли си свой свят, настани се там и чакай да отмине всичко.
— Това се опитвам да направя, но не ми позволяват. Точно преди да тръгна за насам, ми казаха за ново събрание.
— И сигурно си отговорила: „Ще видя дали мога да дойда“.
— Какво друго можех да кажа?
— Как не се научи, момиче — укори я, клатейки глава в знак на несъгласие. — Прави като мен. Когато те повикат, се съгласяваш, казваш: да, на всяка цена, разбира се… и после изобщо не се вясваш. Ще привлечеш по-малко внимание, ако не започваш веднага с оправданията.
Тя го загледа изненадана.
— Знаеш ли, че си гений на дисидентството? — каза след няколко секунди.
— Как според теб успявам да оцелея в тази страна? — изсумтя той.
Мелиса обходи с поглед библиотеката, а Тирсо извади от един шкаф две мистериозни пликчета и тръгна към кухнята.
— Имаш ли нещо ново? — попита тя, като се приближи до рафтовете.
— Една стихосбирка на Кавафис и един роман на Жьоне5.
— Жьоне не ми харесва. Много е груб.
— Какво каза? — извика той пред хладилника.
— Че Жьоне е много жесток. Предпочитам Кавафис.
Мелиса погледа заглавията още малко, после Тирсо излезе от кухнята с две чаши, пълни с кехлибарена течност.
— Ернесто е прав — каза той, подавайки й едната чаша. — Ти си по-голям педал от мен.
— Защото си падам по Кавафис ли? — отвърна тя, сърбайки с наслада студения чай.
— Заради това и заради други неща.
— Например?
— Едгар например.
— Върви по дяволите!
Тирсо избухна в смях.
— Ернесто не донесе ли нещо ново от Испания? — попита Мелиса, за да отклони въпроса.
— Книгите са много скъпи, миличка. Ако беше купил някоя книга от това пътуване, сега нямаше да пиеш чай. А и двамата имахме нужда от дрехи… Между другото, донесе ти един разкошен шал. Но ти се прави, че не знаеш! Трябваше да е изненада.
— Щеше да е хубаво…
— Почакай! — прекъсна я той и отиде до една масичка, за да донесе няколко тома. — За малко да забравя. За теб са.
Мелиса хвърли поглед на книгите.
— Анаис Нин… Името ми е познато.
— Това е онази луда писателка, дето е ходила с автора на „Тропици“… Как му беше името?
— Хенри Милър?
— Аха. И в резултат започва да пише перверзни и еротични разкази. Всъщност си е била еротоманка.
Мелиса пак погледна кориците нерешително.
— Задръж ги, след като ги прочетеш — настоя той, — или може да ги подариш, или да ги изхвърлиш, или да ги продадеш. Не ми трябват.
— Защо ми ги даваш, като не ти харесват?
— Първо, защото нямам какво друго да ти предложа. И второ, защото ти също си луда и може би ще се радваш да разбереш, че не си единствената.
Мелиса го ощипа злобно и седна да прелиства книгите.
— Какво си намислила? — попита Тирсо, като разтриваше ощипаното.
— Нищо особено.
Той я изгледа сериозно над очилата си.
— Познавам те по-добре от собствената ти майка. Нещо си намислила.
Мелиса бръкна с пръст в чашата и си поигра с леда, но кристалният звън не успя да наруши неловкото мълчание. Най-накрая погледна Тирсо и облиза мокрия си от чай нокът.
— Трябва да говоря с Ернесто.
— Ще дойде всеки момент… — Тирсо изведнъж се спря. — Нали няма да ми кажеш, че си бременна?
— Не е това — увери го тя. — Знаеш ли дали познава някой сигурен психолог?
— Защо?
— Не се притеснявай. Не съм луда, няма такова нещо.
— Естествено, че не — отвърна иронично той. — Човек ходи на психолог, за да си провери очите.
— Случват ми се странни неща.
Той предпочете да изчака останалата част от разказа.
— Днес сутринта изпълних един ритуал.
— Ритуал ли?
— Упражнение за отваряне на психичните канали.
— Виж, Мелиса, казах ти, че тези неща не ми харесват.