От радио някъде в квартала се носеха с прашене овехтели заплахи. Опита се да блокира звука със способността да се абстрахира, която нейното поколение беше развило. Почти беше успяла, когато видя редицата изпражнения, която оставяше след себе си уморен кон, докато теглеше разнебитена каруца. Такава беше картината на родината й.
Вгледа се в небосвода на своя град — искрящо синьо като небето на някоя омагьосана планета, и трябваше да направи усилие, за да запази спокойствие. За свое голямо съжаление разбра откъде произлиза най-пламенната частица на душата й: от търсенето на справедливост. Но този порив помрачаваше разсъдъка й, безвъзвратно я тласкаше към хаоса. Трябваше да се бори срещу собствената си природа, ако искаше да оцелее в тази лаборатория, която отказваше всякакво съчувствие към обитателите си. Упорството й би я довело до лудост или смърт.
Вгледа се в отражението на слънцето, което блестеше върху покривите, и си помисли, че всеки жител на града страда по различен начин. Преговори си всяко средство за бягство: алкохолът и наркотиците — за забрава; двойният стандарт — за прикрити действия; магьосничеството — за илюзията, че все още можеха да управляват обстоятелствата, които ги парализираха… Други ходеха на църква и вдигаха умоляващи очи към олтара; но Христос и Дева Мария можеха само да слушат, дори и склонни да опростят греховете на виновниците за толкова много нещастия, и това — казано sotto voce21 — беше нещо, на което мнозина не се радваха. Масовата терапия се състоеше в съчетаването на посещенията в църквата с дела на основата на билки и молитви. Това беше най-добрата рецепта за предпазване на душевното здраве: срещу задуха от омразата — любовни и утешителни послания; независимост на духа — срещу принудата.
— Мелиса, ще останеш ли да хапнеш?
— Защо питаш? Естествено, че ще остане!
Искаше да им помогне да сложат масата, но Сели не позволи:
— Ти чакай там.
Завлече я до ъгъла, където Рохер беше седнал в деня, когато донесе онези книги. Колко далечно й се струваше всичко! Спомни си, че не й се беше обадил отново. Дали бягаше? От какво? От кого? Може би от самия себе си, от своята гордост, от собствената си природа… Вече не изпитваше нито страх от него, нито гняв. Споменът за изплашената му душа я изпълни със състрадание, сякаш нещо подобно на любов, но по-категорично, се опитваше да я завладее.
До нея достигаха гласовете на Сели и Алваро от кухнята, ала не се опита да се присъедини към тях. Някъде в този град се намираше нейната душа близнак, хилядолетният й любовник, първоизточникът на живота й… и почувства, че въздухът се обновява, сякаш светът отново се беше родил. Не се почувства разделена, а заредена с двойна сила, за да издържи на ударите на този живот, избран от нея по причини, които вече не помнеше. Сигурно е имала своите мотиви, за да пожелае да го намери на остров, пълен с отвратителни неща. Но това не я интересуваше. Страната вече можеше да се срине, правителството можеше да организира най-страшния си събор на вещици на „Малекон“, но тя щеше да оцелее, защото, въпреки всичко, нейната сродна душа дишаше наблизо.
66
Маев се събуди стресната. Сивкава светлина се процеждаше през тънката кожа, окачена на прозореца.
Седмици наред тримата бяха спали непорочно върху постеля от кожи, без нищо да наруши невинността на повторната им среща. Всяка вечер се сгушваха като осиротели кутрета, търсейки топлината на телата си. Понякога сънуваха Богинята, която яздеше бяла кобила и ги изпълваше с неописуем ужас. Маев обаче сънуваше не само Богинята. Понякога се виждаше в страховит град, където скиташе сама среди хиляди души, и винаги щом се събуждаше от този кошмар, й трябваха няколко минути, за да възстанови нормалния си пулс.
— Ставайте, поспаливци! — извика, издърпвайки завивките, които ги покриваха — Майката ни очаква.
С неохота се изправиха, за да облекат вълнените си туники. Беше прекрасно, почти пролетно утро. Въпреки студа необичайна зеленина беше изникнала навсякъде. Природата изглеждаше на път да избухне в цветни пъпки — нещо крайно необичайно, защото есента вече се приближаваше към зимата.
Вървяха толкова бързо, че когато стигнаха до Бру-на, се потяха обилно. До една клада гадателката сгряваше костите и стомаха си с глътки ароматна супа, която вареше в котел. Когато ги видя, им направи знак да се приближат.
— Рибена супа — каза, предлагайки им първата паница.