Беше почти пладне, когато стигнаха до крайната цел. Кръгът на гигантите беше храм на открито, където можеха да се поберат всички. Мястото, което преди време беше възникнало като център на култа към Богинята на нощта, бе претърпяло някои промени в разположението на камъните и сега приемаше също и пришълците, изразили предпочитание към слънчевите ритуали. Мястото беше много посещавано, защото наближаваше Лита24, празникът на лятното слънцестоене, и това попречи на придвижването им. Избраха един отдалечен кът и хапнаха от собствените си провизии. След това легнаха близо до наскоро запаления огън — един от десетките, които осветяваха долината — и спаха неспокойно.
Маев се събуди малко преди зазоряване. Тъмнината все още царуваше навсякъде, но лилавият нюанс на хоризонта вече прозираше.
„Утрото приближава — каза си тя. — Трябва да събудя останалите.“
Но не беше необходимо. Мощният звук на рог отекна из долината. След като събраха багажа си, се отправиха към входа на храма — улица, разположена на североизток — и се присъединиха към групата жреци и гадателки, които заемаха местата си. Останалата част от множеството се подготви да наблюдава церемонията от по-далеч, от външния кръг от камъни.
Един от жреците се приближи до кладата, която гореше между два стълба, и издигна ръцете си, за да приеме слънцето.
— Ето че идва драконът — прогърмя гласът му в мрака. — Ето кръвта му, тече по пътища, които очите не виждат и краката не докосват.
Маев потръпна. Вените на дракона: това бяха пътищата, която тя следваше.
— Ето меча, който може да го освободи. — Вдигна лъскаво острие. С върха му описа триъгълник на земята, а в него начерта още три, започвайки от центъра.
Маев знаеше какво означава това: Окото на дракона, единствената идеограма, която можеше да освободи силата му.
Две жрици със зелени туники се приближиха към огъня, за да вземат няколко горящи въглена и да ги пренесат до Окото, където главният жрец изгори някаква смола. Едва тогава влезе във фигурата и хващайки меча с двете си ръце, го насочи към земята и обяви:
— От това свещено място в това време на мрак призовавам дракона на повърхността. — И с бързо движение заби меча в земята.
В този момент пламъците на огъня придобиха собствен живот. Без видима причина огънят удвои размера си и образува странна фигура във въздуха. Беше, без съмнение, главата на дракон с раззината паст.
Шията на звяра се заизвива във всички посоки, сякаш заплашваше множеството, което го заобикаляше, но никой не помръдна. В този момент слънцето изгря зад монолита, който се издигаше на улицата. Огненото животно обърна главата си към светилото и за кратко баща и син размениха един поглед, изпълнен с обич, преди малкият да извие врата си за последен път и да угасне сред нажежените въглени.
Маев усети прилива на земна енергия, която се издигаше към слепоочията й. Около нея избухнаха, по-блестящи от всякога, сияйните ореоли на Обитателите на сенките.
— Ти си наша! Ти си наша! — извикаха с удвоена жар.
— Не принадлежа на никого — каза тихо, поразена от мощния призив.
И изведнъж видението се разкри пред нея и показа бъдещето. Видя се заобиколена от тези безплътни създания, глезена и обожавана от тях в продължение на безброй десетилетия, до оттеглянето й в Земята на безсмъртните, откъдето можеше да се роди отново, за да продължи учението си. Видя също къде щеше да бъде последният й дом в онзи живот: гробница в родния й Ерин. Щяха да издигнат гробницата от камък и входът й щеше да бъде грижливо запечатан с магия, която само Народът на сенките може да развали. И узна, че името й ще остане в легендите векове наред и че ще бъде запомнена като Маб, кралицата на феите, чийто образ ще живее в стихове и легенди, в гравюри и рисунки.
И в този момент видението угасна, а сетивата й сякаш се размътиха, прекосявайки тунел към светлината на друга епоха.
71
Чу далечни гласове:
— Мелиса, аз съм баба ти…
— Мелиса, баща ти е дошъл да те види…
— Мелиса, хапни нещо…
— Мелиса, майка ти е тук…
— Мелиса, лекарят каза…
Но нейното име не беше Мелиса, а лицата, които виждаше сред неясната мъгла, не й говореха нищо. Всичко беше част от видението. Искаха да й внушат, че е болна, потисната, невротизирана, че има нужда от психиатър… Психиатър? Откъде й хрумна тази дума? Звучеше като нещо фантастично и загадъчно. Психиатърът е лекар на душите. Защото душата й беше божа, толкова болна, че бягаше от света дни наред. Какво облекчение! И не само това, занапред би направила всичко възможно тази ваканция да стане постоянна. Щеше да си отиде веднъж завинаги.