Сълзата се търкулна мълчаливо, неспособна да се задържи в равновесие. Ангус я прегърна и погледът на Маев загуби чистия си блясък.
— Трябва да побързаме — каза той и Маев сякаш излезе от летаргията си.
С вдигната високо факла, Ангус поведе жените към началото на пътеката, която пълзеше към върха. Малко преди да започнат изкачването, се спряха, за да огледат планината.
— Вече почти съмва — каза той и се обърна да ги погледне. — Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат. И снижавайки глас изрече заклинанието: — Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.
Тръгна отново с жест, който накара кожения му плащ да изскърца. Маев и Дану го последваха мълчаливо.
До Пръстена на Слънцето не можеше да се стигне по права линия до върха. Трябваше да се следва път по спирала, да се заобикалят склоновете на хълма. Посветените в мистериите учеха последователността от звуци, които трябваше да повтарят, докато вървят по пътеката. Напевите заедно с безкрайните завои водеха до екстаз и позволяваха на човек да влезе жив в Отвъдното. Това временно посещение в друга реалност оставяше неизличима следа в душите, нещо като духовен отпечатък, чийто знак беше като фар, който никога не угасва. Само по този начин съществата успяваха да се разпознаят в други прераждания.
Вятърът се усили, докато приближаваха към върха; но всеки път, когато изглеждаше, че са на път да го достигнат, нов завой ги принуждаваше отново да се отдалечат, защото ръкавите на спиралата се връщаха или напредваха, следвайки сложна схема.
— Бих искала да знам откъде се е появило това име — прошепна Маев.
— Кое? — попита Дану.
— Пръстен на Слънцето — напомни й Маев. — Трябвало е да го нарекат Пръстен на Луната.
— Защо?
— Пръстенът е образуван от осем кръга камъни. — И когато видя изражението на Дану, добави: — Осем е лунно число.
— Пръстенът на Слънцето носи име, което му подхожда — увери я Ангус. — Вярно е, че е изграден от осем кръга, но всеки има по девет камъка. Девет е слънчево число.
— А девет, повторено осем пъти е седемдесет и две — изчисли Маев замислена.
— Какво значение има това?
— Когато попитах Бриг защо са ни необходими седемдесет и два дни на усамотение, ми отговори, че седемдесет и две е магическо и стабилно число. Това число е на върха на този Каер Сидхе.
Маев си спомни погледа на старицата — древните очи, които отново щеше да срещне след няколко хилядолетия — и почти се наслади на спомена.
Беше невероятен късмет, че тримата се бяха срещнали, когато познанието на духа беше стигнало най-висшето си развитие, защото психичното зрение бе еволюционна случайност, обречена да изчезне. Беше чудо, че тримата бяха успели да постигнат сходно ниво на ясновидството и бяха съумели да запазят за собственото си бъдеще онова, което щеше да бъде изгубено след няколко поколения: желанието винаги да се срещат, да не престават да се търсят взаимно, ако не се намерят в някой от множеството си бъдещи животи.
Този спираловиден път също беше обучение, обречено на изчезване. Когато хората започнеха да се водят от външните си сетива, щяха да възникнат култове, основани на погрешни идеи, които да ги отдалечат от божествената им природа и безвъзвратно щяха да прекъснат пъпната връв, свързваща ги с божественото. Накрая щеше да се загуби всякаква връзка с безтелесните същности, които могат да свържат човешките същества с Вселенската душа. Но те тримата щяха да преживеят целия този бъдещ хаос.
Ангус се обърна, за да се увери, че двете жени го следват. Маев го видя да гаси факлата о пода и почувства нежността на този мъж, който ги чакаше търпеливо, за да подновят изкачването си. За миг се зачуди дали това е истина, дали съществува онази вселена, където хората и боговете споделяха общ свят, дали отново щеше да срещне кротките очи на Бриг у едно създание, наречено Тирсо; дали любовната прегръдка на Ангус и хилядолетното отдаване на Дана щяха да съществуват, ако Ра-Теш, в някой живот, беше способен да я обича със същата болезнена страст, с която го бе обичала тя… Изплаши се пред вероятността надеждата й да се ражда от ситуация, която я задължава да си измисля други хоризонти, за да облекчава душата си. Предположи, че в някои земи наблизо дебнат ужас и отчаяние, масово безразличие пред страданието и тъжният пейзаж на свят, в който хората са напуснали лоното на Богинята, за да честват безсмисления празник на властта и смъртта. Не искаше да се връща там, въпреки че в онзи свят бяха съществата, които най-много обичаше.