— Все едно слушам баща си!
— Тръпки ме побиват от всичко, свързано с магии.
— Да не си станал материалист?
— Тъкмо напротив, не обичам да си играя с огъня, ако знам, че мога да се опаря.
— Сега пък говориш като баба ми. Не се страхувай.
— Хубаво, прави каквото щеш, но после да не се оплакваш… — Внезапно спря да й се кара и я попита: — Ако няма проблем, защо искаш да идеш на психолог?
— За да ми разтълкува нещо — обясни някак несигурна. — Правих визуализации в магически кръг.
— Какво е това?
— Подробностите не са важни — отвърна тя нетърпеливо. — Бях се концентрирала в един камък, зареден с…
— Зареден камък? Не ми обясняваш нормално…
— Камък с магическа енергия… и не ме питай как се прави, защото това не е важно сега. Въпросът е, че изведнъж вече не бях в стаята си, а вървях с някого на място, което ми беше познато. Беше студено, а аз бях боса.
— И за това ти трябва психолог? Заспала си.
— Не заспах. Бях в транс.
— Не, миличка, сама си се хипнотизирала.
— Знам какво е хипноза. Два пъти са ме хипнотизирали. Казвам ти, че беше истинско.
Тирсо стана, за да погледне през шпионката на вратата.
— По-зле си, отколкото мислех. Опитваш се да избягаш от себе си и затова си измисляш тези неща.
Мелиса запротестира.
— Не казвам, че го правиш съзнателно — прекъсна я той. — Търсиш начин да избягаш, но го правиш по най-опасния начин.
— Според теб всичко опира до това, че искам да избягам… — започна да говори и внезапно смени мисълта си. — Естествено, че искам! Кой не иска да забрави действителността в тази скапана държава?
— Не започвай пак. По-тихо!
— Не, сега ти ще ме изслушаш. Проблемът е, че твърде много се боиш от всичко: да излезеш навън, да те изведат от тези четири стени, да посрещнеш действителността; но това не означава, че аз съм като щраусите. Не, миличък. Не съм от онези, дето си заравят главата в някоя дупка, за да не виждат какво ги напада.
— Мелиса, моля те!
— Виж какъв си? Не смееш да…
Чу се входният звънец. Едва след като Тирсо надникна зад пердетата, кръвта се върна в лицето му.
— Предположих, че имаш гости — каза Ернесто и пристъпи напред, за да целуне Мелиса. — Всеки път, когато видя прозорците затворени…
Забеляза изражението на двамата.
— Случило ли се е нещо?
— Мелиса се е забъркала в проблеми.
— Не си бременна, нали?
— Защо всички мислят, че единственият проблем, който може да имат жените, е да забременеят? — изхленчи тя.
— Извинявай. Професионален рефлекс.
— Тази симпатяга ще се побърка, ако още не се е побъркала — оплака се Тирсо.
— Какво има?
— Докато извършвах един ритуал, се видях на друго място.
— Продължила си с тези неща?
Тя потвърди.
— Какво беше мястото?
— Не знам. Никога не съм била там, въпреки че ми се стори познато. Бих искала да разбера дали става дума за нещо, което се е случило на другиго, или дали… — запъна се — може да е спомен от предишен живот.
— Виждаш ли? — възкликна Тирсо. — Виждаш ли, че е луда?
— Това е съвсем обикновена идея — възнегодува тя. — Ти всеки ден си четеш тъпия хороскоп, а никога не съм те нарекла луд.
— Различно е.
— Същото е!
— Ще спрете ли да се карате? — помоли Ернесто. — Виж, мила, не знам какъв ритуал си правила, но може би си се хипнотизирала, без да искаш.
— Не е така, уверявам те. Беше нещо съвсем различно. Първо бях в една гора, после се върнах в стаята си. Там видях сянката толкова ясно, както ви виждам сега.
— Каква сянка? — попитаха и двамата.
— Имаше една сянка, която се носеше над леглото ми, но изчезна, когато пуснах камъка.
Настъпи въпросителна тишина.
— Държах един камък в ръката си — обясни тя. — Бях го заредила с астрална енергия.
— Виж, душко, аз съм само гинеколог. Нищо не разбирам от заредени камъни, нито от сенки, които се появяват в сънищата, но ще ти кажа едно: това, което ми разказваш, изглежда, е дисоциативна реакция, а също е нещо, което се случва на хората в периоди на криза или когато употребяват определен вид наркотици.
— Беше истинско — настоя тя тихо. — Не знам какво се случи, но беше истинско.
— Действителността може да бъде много относителна — обясни Ернесто.