Селесте и Мелиса го видяха да излиза, погледите им се срещнаха и се усмихнаха като ученички, които бяха погодили лош номер на някого.
– Бях в издателството – сподели Мелиса. – Оставих им един разказ за вампири.
– Не ми ли донесе копие?
– Да, ето го. Между другото, като тръгнах оттам, имах близка среща.
– С извънземно? – попита Алваро, който се връщаше с още чай.
– По-скоро с извънземна.
Мелиса им разказа подробно случката с възрастната жена и мистериозното й предупреждение за кукумявката.
– Сигурна ли си, че не я познаваш? – попита настойчиво Селесте.
– Напълно.
– Ааах... – глухото възклицание на Алваро накара и двете да се обърнат към него.
– Какво? – попита Мелиса, леко изплашена.
– Ти си дъщеря на Оя9.
Селесте сякаш също изпадна във внезапен транс. Лицето й на италианска мадона придоби блуждаещ вид.
– Ами да! – възкликна тя. – Как не разбрахме по-рано?
Мелиса се огледа критично в огледалото, като се опитваше
да открие някакво изключително качество, което очевидно й беше убягнало. Не откри нищо необикновено.
– За какво говорите?
– Още не си разбрала – й каза Алваро снизходително. – Направихме изследване върху афрокубинските божества.
– И открихме нещо много интересно, докато анализирахме теорията за архетипите на Юнг – продължи Селесте. – Оказва се, че оришите10 обхващат почти всички биотипове и темпераменти на кубинците.
– Как така?
– Знаеш, да си дете на светец, означава – наред с другите неща, – че имаш психологически или физически характеристики, подобни на божеството. Например синовете и дъщерите на Бабалу Айе обикновено са заобиколени от животни; тези на Ошун притежават особен сексапил...
– Разбираш ли? – настоя Алваро. – Афрокубинските божества представляват човешки типове. Без съмнение ти си дъщеря на Оя.
Мълчанието на Мелиса им показа, че все още не разбираше за какво говорят.
– Оя е богинята, владетелка на гробището – обясни Селесте. – Тя се грижи за пътеките, които водят до отвъдното.
– Затова колекционираш кукумявки – прекъсна я Алваро – и затова пишеш стихове за тъмни нощи и разкази за вампири, и затова лунната светлина те зарежда по особен начин. Всичко съвпада.
Мелиса гледаше Алваро със зяпнала уста.
– Значи ти се подиграваш с астрологията, но ме уверяваш, че афрокубинските богове са причината да обичам кукумявките.
– Тази теория е резултат от научен корелационен анализ.
Мелиса беше на път да се ядоса.
– Хубаво – прие тя. – Да предположим, че съществуването на архетипите в рамките на едно населено място е вярно, но как тази жена разбра, че харесвам кукумявките?
– Тя нищо не е знаела, миличка. Трябвало е само да те погледне, за да разбере.
Изражението на Мелиса беше красноречиво. Все още не проумяваше.
– Обясняваме ти, че става дума за биотипове със съответните им психологически характеристики – настоя Селесте. – Виж се в някое огледало: слаба си като гробищен кипарис, по-плъзгава от горски смок, с гъста тъмна коса като конска грива и с тези очи на сова, естествено, че самата Оя отговаря за теб!
Мелиса изпусна една въздишка.
– Това е най-... – щеше да каже „голямата глупост“, но се въздържа – езотеричното нещо, което някога съм чувала.
– Виж дали твоят медиум цели съвпада с твоя ориша. И двете неща са свързани с луната.
– Значи според вас афрокубинският пантеон и моят хороскоп обясняват личността ми и литературните ми пристрастия.
– Ако не ги обясняват – настоя Селесте, – поне навеждат на мисълта, че между тях има връзка. Споменаването на кукумявката показва, че онази жена е видяла нещо присъщо на природата ти и се е опитала да те предупреди.
– За какво да ме предупреди?
– Знам ли – Селесте вдигна рамене. – Може би за темперамента ти. С Оя трябва да се внимава. Ако я предизвикат, може да се разяри като фъртуна.
13
(ОТ ДНЕВНИКА НА МЕЛИСА)
Аз съм нощно животно, вярно е; но не съм кукумявка. Те ме привличат като всеки друг символ, свързан с мрака. В душата ми живее друго същество.
Докато вечерта изтлява, нещо в душата ми се раздвижва. Завладява ме импулс да се хвърля на земята и да направя нещо, което никога не правя сутрин: да се протегна. Само когато съм сама, се осмелявам да изпълня тази маневра. Опирам се на ръце и колене, изнасям тялото назад, после напред и оставам няколко секунди в поза на кобра... 0, каква наслада! После излизам да се потопя във влажния въздух на нощта, за да вдишам парата, която се отделя от земята: това е часът, в който светът ухае най-хубаво.