Стените на пещерата сякаш хвърляха магически отблясъци. Сянката мигом усети, че води някого за ръка, и се обърна. Беше Тя. Долови нейния страх и се усмихна, но жената не видя усмивката й, защото беше срещу светлината на факела, който Той носеше. Когато пламъкът потрепна от порива на вятъра, мъжът свали факела, за да го предпази, и зримата излязоха от пещерата. Сред онази безлунна долина фигурите им приличаха на съживени от магьосници призраци, бродещи сред руините. След няколко минути се спряха в подножието на пътя, който водеше към върха.
– Вече почти съмва – каза тихо Той, изучавайки пътеката, която пълзеше с безброй криволици около възвишението. – Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат... Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.
Направи жест, който извика у двете жени спомена за прегръдките му. Човекът, чиято любов споделяха, беше красив. Беше нещо повече от онова, което жената може да очаква от един-единствен мъж: приятел и любовник, учител и наставник. Беше успял да визуализира – също като тях, тайните на другите прераждания и виждаше бъдещето като малцина мъдреци на своето време.
Сянката се наслади на момента. От години не беше усещала какво е да дишаш, да помирисваш, да докосваш. Тези дарове, които не й бяха позволени. Вгледа се в двамата, които я придружаваха, вдиша ароматите на нощта, почувства острите ръбове на тревата по глезените си и се удиви на сетивната яснота на спомена. Любопитното беше, че всичко принадлежеше на собствената й памет. Не разбираше защо трябваше да проникне в съзнанието на друго създание, за да преживее отново толкова детайли, но не разсъждава много върху това. Ограничи се да му се наслади, докато видението не започна да избледнява. Образите се разсеяха, пейзажът се раздроби... Беше повлечена от някаква сила, която я принуди да напусне чуждия сън и я остави зашеметена в средата на стаята. Но все още не искаше да си отиде.
Върху бюрото откри отворена тетрадка. Надникна над страниците и прочете:
Снощи отново сънувах. Аз не бях аз, ами Анаис; и не бях влюбена в Хенри, а в една жена, която ме обичаше до полуда.
Видях я да идва към мен, но в началото не я познах. Нямаше лице, нито тяло. Беше само сянка. Побягнах, изпълнена със страх, въпреки че дълбоко в мен вероятността тя да ме настигне и да ме натисне в някой ъгъл ме възбуждаше. Вървях по улиците и тротоарите на един почти безлюден град, където се разминах с други сенки, които не ми обърнаха внимание.
Минавайки край едно огледало, успях да се зърна. Лицето ми започна да се променя, докато не се превърна в лице на екзотично и чудовищно създание, хибрид между жена и котка, който по-скоро приличаше на извънземно същество. Тогава страхът ми изчезна, защото осъзнах, че всъщност това винаги е било истинското ми аз, което най-сетне беше излязло на бял свят.
Реших, че няма да бягам повече. Ще се изправя веднъж завинаги срещу тази противница, която обичах. Чаках я; но тя вече не беше тя, а брадат мъж, чудовищно стар на вид, с маска, която имитираше чертите на Христос и с която смяташе да измами всеки срещнат... но не и мен; не и другите същества, наблюдаващи от близките сгради и от тази своя висота сякаш знаеха всичко. Вгледах се в онези лица, които ме молеха: „Свали му маската, направи го заради нас...“ Обърнах се и зачаках. И разбрах, че рискувам живота си, когато лапите ми докоснаха маската. Измяуках страховито и свалих маската на Антихриста.
За момент предусетих какво ще видя, но то беше само предупредителен проблясък, който мигом угасна. Ужасът ми накара образа да изчезне. След това открих локва с черна вода. Надвесих с над водата, изпълнена с терзания, и видях лицето си, ала то не беше моето лице, а нечие чуждо, което познавах, но не помнех...
Сянката се развълнува и нейното потръпване накара листата да потреперят. Търсенето й беше приключило. За последен път се потопи в съня на Мелиса. Образите на три същества, които прекосяваха една долина, се смесваха с други – невъзможно да бъдат описани. Наложи се да направи голямо усилие, за да се отдалечи оттам.
Но ще се върна, скъпа. Ще се върна...
15
Мелиса се събуди с лице, обляно в сълзи, и се сгуши във възглавницата, за да заглуши риданието си. Лека-полека се успокои. Опипом потърси часовника си: три и половина през нощта. Седна на леглото и се опита да подреди мислите си. Размърда десния си крак и се заигра със сянката, която хвърляше върху пода. Сянка, спомни си тя. И веднага сякаш й просветна. Отново я беше сънувала... нечия сянка... в едно сияние...