Вдигна лице и светлината на луната шибна зениците й. За болестта й нямаше лек. Представи си какво би станало, ако я затворят в някоя лудница на пълнолуние. Ще трябва да й сложат усмирителна риза. Би била най-лунатичната луда в цялата болница.
Какво е сънувала? Някоя история с мистериозния герой от монолозите й, с другата героиня от дневника й – вечната й мания, нейната фикс-идея, екзистенциалната й страст, – но си спомняше само откъслечни детайли: факла, криволичещ път, усещане за екстаз, когато друга ръка поемаше нейната... Отново си легна. Може би ако пак заспи веднага, ще продължи историята от мястото, където беше прекъсната. И друг път й се бе случвало. Мушна се под завивките, но моментът беше отминал. Остатъкът на нощта беше пълна тъмнина.
Събуди я телефонът. Излезе в коридора, загърната с чаршаф, като притваряше клепачи, за да прогони светлината.
– Да?
– Мелиса? Диего се обажда, от списанието. Има един проблем с разказа, който ни остави.
За момент не можа да разбере за какво й говореха. Все още се чувстваше потопена в неясна мъгла.
– Проблем ли? – повтори тя, за да спечели време, като смътно си спомняше някакъв разказ за вампири.
– Да – продължи колебливо гласът от другия край на линията, – не знам как да ти го кажа. На мен ми се струва идеален, но двама редактори смятат, че алюзията за червените вампири може да се окаже проблематична за списанието, и за теб също, разбира се.
– Не разбирам.
– Защо не смениш цвета на вампирите?
За няколко секунди Мелиса загуби дар слово. Там, в дъното на съзнанието си, започваше да вижда светлина, но отказа да повярва, че е истинска.
– Какъв е проблемът с цвета?
– Червени са. Защо са червени?
– Нямам представа – прошепна тя. – Може би, защото е агресивен цвят или защото си представям, че червено създание е по-страшно, отколкото някое синьо или оранжево. Знам ли!
– Шефът предложи да смениш цвета. В нашата страна нещо, което буди толкова много страх, не може да е червено. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Тя мигом се отърси от съня.
– Много добре разбирам, но не знам дали ще искам да го сменя.
– Би било жалко, разказът се хареса на всички ни. Само че цветът...
– Извинявай, но трябва да затворя, защото ще закъснея за работа.
– Обади ни се да ни кажеш дали...
– Чао.
Тресна слушалката на телефона. Какви глупаци! Ако нещата продължаваха така, скоро нямаше да може да се пише за нищо друго; нито вампирите, нито феите щяха да прескочат цензурата. Почувства, че депресията отново помрачава духа й. Всеки път, когато се сблъскваше с тези пречки, се парализираше, защото беше неспособна да се бори с нелогично поведение.
Погледна часовника. Трябваше й самолет, ако искаше да стигне навреме. Беше насрочила среща със Сусана и Едгар, за да й помогнат за изложбата. Опита се да не мисли за момчето. Беше направила невъзможното, за да я забележи... и нищо. Като лакомство, което никога няма да опита.
Девет без петнайсет. Никога нямаше да стигне. Едно празно такси зави зад ъгъла и успя да го хване. Мелиса го сметна за добър знак. Десет минути по-късно слизаше пред службата. Когато плати на шофьора, някой я докосна по рамото. Беше Селесте.
– Какво правиш тук? – възкликна Мелиса.
– Дойдох с един приятел да купя хартия.
– Откъде?
– От книжарницата на университета.
– Защо не идем заедно по-късно? Тъкмо и аз ще купя.
– Не продават на всеки, само на преподаватели – обясни Селесте, като се обърна към един мъж, който пресичаше улицата в посока към тях.
– Извинявай, че те накарах да чакаш – се извини непознатият веднага щом се приближи. – Не мога без цигари.
– Ако продължаваш така, ще пукнеш от някой инфаркт – скара му се Селесте свойски. – Виж, запознай се с Мелиса... Мелиса, това е Рохер.
Здрависаха се.
– Рохер учеше с големия ми брат, така че го познавам от малка. Сега е преподавател по история.
– А хобито ми е литературата.
– Вярно е, публикувал е два тома за литературен анализ... Мелиса също пише.
– Наистина ли? – попита той с неприкрит интерес.
– Съжалявам, но трябва да вървя. Беше ми приятно да се запознаем... Сели11, ще ми купиш ли малко хартия?
– Разбира се, ела у нас в петък. Тирсо ми каза, че ще намине... Има ли нещо ново?
– После ще ти кажа – отвърна Мелиса и хукна, отчасти защото вече беше твърде късно, но главно за да се спаси от погледа на онзи мъж, който започваше да изгаря кожата й.
16