Огромната къща, леко безрадостна на вид, се издигаше от другата страна на улица „Калсада“. Преди Мелиса да се роди, беше „Лисео дел Ведадо“. Сега беше Дом на културата на община „Пласа де ла револусион“. Входът за автомобили се охраняваше от групи кротони12, единствените растения, устойчиви на липсата на торове, която опустошаваше острова. Със своите листа, изпъстрени с жълти точици, червени петна, зелени мазки и оранжеви линии, бяха желан вариант за прикриване на липсата на цветя. Водата, която течеше от крановете, не можеше да се хаби за поливане, защото идваше в определени часове и трябваше да се използва за миене, готвене или за къпане, преди съвсем да спре. Така че градините се поливаха само когато Господ благоволеше... буквално казано. Нищо чудно, че се намираха в такова плачевно състояние.
Но момичето не обърна внимание на този пейзаж на обичайна бедност. Бързо прекоси прага, показа картата си на рецепционистката и се отправи към библиотеката. Край стълбището, което водеше до горния етаж, се срещна с двама души. Единият от тях беше Едгар. Другата беше Сусана. Мелиса отиде да ги поздрави, но усмивката замръзна на устните й.
– Случило ли се е нещо?
– Само ако знаеш – каза тихо Сусана.
– Изложбата – рече Едгар, сякаш това обясняваше всичко.
– Откраднали са картините?
* 56
– Нещо по-лошо – увери я Сусана. – Ще изтеглят половината от творбите.
– Какво? – извика Мелиса.
– По-тихо – помоли я Сусана, като посочи с ръка матираната стъклена врата на библиотеката. – ДС13 е в сградата.
Мелиса ги погледна с очакване някой да се разхили и да си признае, че всичко е било шега, но на лицата им се четеше страх и тревога.
– Не разбирам – предаде се тя. – Никой не ни информира, че има проблем с тези картини. Не забелязах нищо нередно.
– Гледай да кажеш, че наистина си забелязала нещо странно, иначе ще си имаш неприятности – я посъветва Едгар.
Мелиса се вгледа в очите на младежа и почти забрави заплахата, която тегнеше над всички. „Кротони“, помисли си тя и й се прииска да се потопи в онази гора от тъмни точици, които изпъстряха ириса на очите му. Изпита странно усещане за дежа вю: смътен спомен за нещо далечно. Представи си едно създание на джунглата, поело след сладко-киселия мирис на своята лъвица.
– Някой от Министерството на културата е видял картините и е вдигнал врява до бога – обясни Сусана. – Казал е, че са напълно подривни.
– Господи! – въздъхна Мелиса.
– Всеки момент ще ни повикат за разпит – допълни Едгар. – Има един тип вътре при шефа. Наредиха ни да чакаме тук.
– Внимавай какво ще кажеш – помоли я Сусана. – Ти си падаш луда.
– Писна ми от всичко това.
– Мълчи, ще те чуят.
Вратата на библиотеката се отвори зад гърбовете им. Мъж с гуаябера14, тъмни панталони и непроницаем поглед – достатъчно знаци, за да може Мелиса да разбере кой е. Или по-скоро какъв е.
– Вие ли класифицирахте картините? – попита мъжът.
Всички потвърдиха.
– Бих искал да ви задам няколко въпроса... поотделно.
Без колебание Мелиса излезе напред:
– Предпочитам да ги зададете на мен. Аз отговарям за галерията.
Зениците на мъжа се свиха. Не му убягна предизвикателният тон на момичето, но нищо не отговори. Отдръпна се, за да й направи път.
– Кой организира тази изложба? – попита, след като затвори вратата, седна в едно кресло и остави Мелиса права.
– Министерството на културата – отвърна тя, чувствайки се некомфортно в стаята, въпреки че изпитваше смътно удоволствие, като прехвърли отговорността за онзи „идеологически проблем“ на една държавна институция. – Самата заместник-министърка знаеше, че това са младежи, скоро завършили Училището по изкуства.
– Това ми е известно, но кой направи подбора?
– Никой. Помолихме всички да изпратят по две картини за изложбата.
Мъжът я наблюдаваше толкова съсредоточено, че тя започна да се изнервя. Това я вбеси още повече.
– Когато класифицира картините, нищо ли не забеляза?
– Какво например?
В тона на въпроса й прозвуча непочтителност.
– Много добре знаеш какво имам предвид. Щом не си успяла да забележиш... или не си искала да видиш нищо, значи ти също имаш проблеми.
– Съжалявам, не забелязах нищо необичайно.
– В много от картините личи неуважение към ръководителите на Революцията.
– Сигурен ли сте? – отвърна тя със съзнанието, че си навлича сериозен проблем. – Живописта е доста индиректно изкуство, в по-голяма степен от литературата или киното. Трудно е да направиш категоричен прочит на една картина; всеки я интерпретира в зависимост от това, което мисли. Истината е, че никой от хората, които класифицирахме тези творби, не е имал намерение да критикува нашите ръководители. Може би затова не видяхме нищо лошо в картините.