„Туше“, каза си развеселена, като забеляза изненаданото изражение на лицето на мъжа.
– Само че в този случай тълкуванието е много ясно – отвърна той, връщайки се към темата. – Например онази картина, на която Ел Команданте15 говори пред множество, където всички носят маски с неговото лице. Не ти ли се стори като подигравка?
– В смисъл?
– Намек, че всички лъжат.
– Не – отвърна тя дръзко. – Решихме, че художникът иска да изрази единодушието, което съществува сред народа пред върховния водач.
Думите й звучаха саркастично. На служителя на ДС му беше пределно ясно, но нямаше аргументи, нито улики, за да докаже противното.
– Добре, много съжалявам – каза най-накрая и подаде един лист, на който пишеше нещо, – но ако не изтеглите седемте картини и петте инсталации, изброени тук, галерията няма да може да отвори.
Мелиса хвърли един поглед на списъка и поклати глава.
– Без тези творби изложбата ще е безсмислена.
– Това е ваш проблем. Ако изложбата се отмени, не е, защото някой я забранява, ами защото вие отказвате да я направите с подходящи творби.
Мелиса остана със зяпнала уста от тази наглост. Понечи да отговори нещо, но стисна зъби, обърна се и излезе, без да се сбогува.
– Глупаци – измърмори, след като дръпна вратата зад себе си.
Приятелите й я заобиколиха загрижени.
– Изложбата няма да бъде открита – обяви тя с горчив вкус в устата.
– Какво? – възкликна Сусана.
– Не може да бъде – прошепна Едгар.
– Прибирам се – каза Мелиса. – Ако питат за мен, отишла съм на лекар.
– Какво ти е?
– Нищо ми няма – провикна се от вратата, – но им кажи, че съм получила инфаркт.
17
(ОТ ДНЕВНИКА НА МЕЛИСА)
Писна ми от света, и най-вече от Него. По някаква причина ни мрази. Може би мрази цялото човечество. Най-лошото е, че трябва да симулирам послушание, от което се отдалечавам все повече и повече. Засега се опитвам да се прикривам, но не знам колко време ще издържа в тази роля.
От стаята си чувам гласа му, който звучи от някакъв високоговорител. Излизам на улицата и виждам лика му, който изглежда замръзнал в поза на Мусолини: надменно вдигната брадичка и пръст, който ни заплашва с ада. Негово Деспотично Величество е като бог: намира се навсякъде, но е дори по-вездесъщ. Поне Бог не подслушва телефонните разговори, за да разбере дали човек е съгласен с него.
Но аз се чувствам свободна. Няма да падна на колене в краката на никой феодален сеньор. Няма да приема никоя система, която не признава съществуването на душата ми. Не съм покорно същество, а една голяма лъжкиня. Мога да измамя и него, и неговата кохорта от цербери. Мога да се присмивам над умствените му недостатъци и да се подигравам на ролята, която ми е отредил: на овчица, благодарна, че е отгледана под покровителствената му сянка. Мисли си, че ще приема тази история, защото страда от скоротечна склероза. В действителност знам, че ненавижда всички ни... и най-вече всички жени.
Затова потърсих оръжие, най-опасното и най-страшното: бунтът. Но не откритият; това би било много лесно да се засече. Аз съм много подривна. Обожавам нелегалната дейност. Обичам да се движа нощем – като котка, която хвърля сянката си по стените на безлюден град. Харесва ми да оставям следите си и после да изчезвам в мрака. Познавам и други начини на оцеляване. Не знам къде ги научих, нито кой ми ги показа. Може би са ми вродени. Може би съществува женски ген, който се предава тайно; естествена мутация, създадена от еволюцията, за да ни осигури защита. И този ген пулсира в мен. Жив е, насочва инстинктите ми. Мога да бъда лицемерна като дявол, хлъзгава като влечуго, опасна като вещица.
Лесно е да посееш смут. Лесно е да застрашиш спокойствието на Неговата Височайша Диктатура. Първо, разполагам с тялото си. Никой – и той дори – не може да заповядва на желанията ми. Мастурбирам или правя любов колкото пъти си поискам, без да се налага да му искам позволение. Вагината ми е лично моя и я управлявам, както пожелая. Второ, разполагам със своя дух, със своите умствени оргии, със своите тайни вселени; и със своя собствена религия, магията – това плашило за материализма, този призрак, нарушаващ нормите, които се опитаха да ни наложат.
Ако Онзи, чието име не бива да назоваваме, знаеше всичко това, щеше да се чувства ужасен, че съм на свобода сред стадото му. Би алармирал своите агенти, платената си сган, тайните си полицаи. Би издал заповед да бъда заловена... за предпочитане мъртва. Но тази сложна стратегия не е създадена за неговия ум. Той не подозира, че някой може да действа по друг начин, не с агресия или насилие. Естествено, дори не може да си го представи. За него съм само жена.