Легна по гръб, съзерцавайки отблясъците на свещта по тавана. Би й се харесало да бъде нейна приятелка. Опита се да си я представи в Хавана – как чака на опашка за хляб, как се качва в някой претъпкан автобус или на събрание, където всички обвиняваха, за да не бъдат обвинени. Какво би си помислила за тази столица на ада?
Видя сцената с внезапна яснота. Онази странна и самотна жена, способна да обърне света наопаки с идеите си, щеше да изложи опасни доводи; и веднага щом вижданията й за света се сблъскаха с обкръжаващата я среда, щяха да я спрат. „Анаис Нин не би могла да съществува в Куба“, заключи Мелиса и затвори очи.
Опита се да си представи жестовете й, гласа й, звука на смеха й, но се улови, че се държи като любовница. Идеята я порази. Да се влюби в мъртва: само това й липсваше!
Нещо я погали по бузата. Нежен и топъл допир. Спомни си какво беше станало преди в тъмнината на улицата, но сега не изпита страх. Намираше се в твърде позната и сигурна среда. Освен това заспиваше.
Полъх на вятъра загаси свещта и тя потъна в дълбок, почти чувствен унес. Книгата се плъзна на пода. Луната напредваше към зенита си и светлината й нахлу през прозореца, като се разля върху лицето на Мелиса.
Първите образи раздвижиха клепачите й. В съня бягаше от нещо, от някого, може би от самата себе си; този кошмар я беше преследвал и друг път. Изведнъж, в мига, в който се почувства изгубена, я видя отново. Там беше сянката, до нея имаше още една, а по-нататък – трета и четвърта, и пета... Разбра, че мястото беше огромен замък на сенките; пресечна точка на всички души и вселенската същност.
В това състояние, което й даваше достъп до незнайни измерения, й хрумна, че сянката е стара позната.
– Коя си ти? – извика Мелиса в съня си, където се носеше като едно от хилядите същества, скитащи там. – Защо ме преследваш?
Почувства облъхване, сякаш гигантска птица размахваше криле.
– Защо търся присъствието ти, а ти се вкопчваш в моето?
И един глас каза тихо в нея:
– Аз съм твоя двойница, твоята сродна душа, призракът, когото сънуваш...
И в този миг разбра с яснота, по-силна от предчувствие: онази сянка, която я преследваше, галеше лицето й и бдеше над стъпките й, беше създанието, наричало се някога Анаис Нин.
ВТОРА ЧАСТ
АНАИС, АНАИС
25
Мелиса отиде в най-далечния край на къщата. Баба й миеше съдовете с вода, която загребваше от една кофа.
– Какво правиш? – И веднага разбра. – Няма ли вода?
– Спряха я... мисля, че завинаги – отвърна възрастната жена, без да я поглежда. – Вчера съобщиха, че ще я пускат само сутрин. Ще трябва да използваме тази от бидона, който е на двора. Добре че поне е дъждовен сезон.
– Остави на мен – каза Мелиса и внимателно я измести.
Бабата се отпусна на един стол и за кратко остана загледана напред с празен поглед.
– Държавна сигурност днес идва в месарницата, с кучета и както си му е редът.
Мускулите на Мелиса се напрегнаха, но продължи да мие съдовете, все едно не е чула.
– Защо?
Смехът на бабата прозвуча като тихо кудкудякане.
– Някой е използвал, че спряха тока снощи, за да остави послание на Стената на плача. Видях го, защото станах рано, за да се наредя на опашката за хляб.
– Имаше ли много хора?
– И питаш... Не знам как е плъзнала вестта, но за по-малко от десет минути целият квартал се изсипа там.
– Какво се говореше?
– Представи си, какво ли не! На хората им беше смешно, докато не дойде клюкарката от комитета и повика G-216.
– А кучетата? Намериха ли нещо?
Бабата направи драматичен жест.
– Нищо, миличка. Все още разпитваха, когато пристигна камионът с праха за пране. Знаеш колко кьорави сме ние, старците. Спънах се в един от мъжете, който носеше чувал, и не можеш да си представиш каква река от прах се изсипа. Всички се разкихаха до припадък! А горките кучета... Нали обонянието им е по-остро, виеха като вълци в камиона.
Мелиса погледна баба си и изведнъж й просветна.
– Бабо, нарочно ли го направи?
– Аз? – рече жално възрастната жена с най-невинното си изражение, докато внучката й я гледаше заплашително. – Какво искаш? Кучетата да открият извършителката на саботажа ли?
– Извършителката ли? Откъде знаеш, че е била жена?
Двете се гледаха известно време.
– Интуиция – обясни възрастната жена, вдигайки рамене. – Разбира се, полицаите дори не си направиха труда да изведат кучетата, въпреки че избълваха най-лошите псувни, които съм чувала през живота си.