– Играеш си с огъня – упрекна я внучката.
– Не се притеснявай. Ставам за актриса.
– Повече да не си направила нещо подобно – натърти Мелиса, като си подсушаваше ръцете с парчето кърпа, което висеше от един пирон. – И не си прави труда да защитаваш другите. Който пише тези надписи, сигурно сам взема предпазни мерки.
Излезе от кухнята.
– Отивам си в стаята. Няма ме за никого.
Това включваше всеки, който я търси по телефона, с изключение на четирима души: Тирсо, Алваро, Селесте и някоя си Сибила. Бабата подозираше, че това не е истинското й име, но така и не се опита да научи повече. Внучката й винаги е била особено дете, пълна с тайни, и годините не бяха променили нито характера, нито поведението й.
Съжителството между двете беше подобно на съжителството между два призрака, бродещи из залите на един и същ замък: всеки беше наясно, че споделя територията си с някого, но предпочиташе да не се намесва в личния живот на другия. Жената никога не се бъркаше в работите на внучката си, още по-малко в стаята й. Затова, когато няколко часа по-късно Мелиса вдигна глава и я видя до библиотеката, пълна с кукумявки, разбра, че се случва нещо необичайно.
– Имаш гости – каза бабата.
Това се оказа по-тревожно. Никой не ги посещаваше. Домът й не беше територия, където да бъде прекъсвана, шпионирана или проучвана, и приятелите й, наясно с този каприз, се въздържаха от подобно светотатство. Погледна часовника си. Минаваше шест. Не беше спирала да чете от обяд. Затвори книгата и отиде в гостната, но не видя никого. Огледа празните кресла на верандата и после се върна обратно.
– Кой беше, бабо?
Изведнъж се спря. Майка й излизаше от кухнята.
– Как си, Мели?
– Добре – заекна изненадано момичето. – Дошла си да вечеряш с нас ли?
– Не мога, трябва да се връщам в министерството. Суарес ме изпрати с шофьора да взема дъщерите му и използвах да намина.
Лицето на Мелиса помръкна. За миг бе помислила, че майка й е дошла да я види, но веднага разбра, че само личната поръчка от зам.-министъра я беше накарала да си спомни за дъщеря си и майка си, които никога не посещаваше.
– Отслабнала си – каза жената.
– При глада, който царува в тази страна... – отговори тя саркастично.
– Не започвай, дъще. Има неща, които не могат да се оправят толкова лесно. Ако не беше ембаргото...
– Не ти ли омръзва все същата песен? – попита Мелиса. – Ембаргото не е виновно, че в тази страна няма банани. Тук храните никога не са били култивирани. И доколкото знам, захарта не идва от Аляска... Този идиот е прецакал дори екосистемата на острова.
– Не говори глупости. И не употребявай лоши думи!
– До гуша ни е дошло от политически проповеди.
– „Ни“? – попита жената подозрително. – На теб и на кого още?
– На приятелите ми, на техните приятели, на братята на приятелите ми, на приятелките на приятелите ми, на любовниците на приятелите ми... На цялото ми поколение!
– Допускат се грешки, но това не означава, че няма да ги поправим.
– Чуваш ли се как говориш? „Допускат се грешки“. Като че ли грешките се допускат сами, сякаш всичко е дело на Светия Дух... Не, мамо. Той ги прави и после задължава останалите да страдат заради тях. Но да не си посмял да му противоречиш, о, не, в никакъв случай, защото ще свършиш в затвора. А ако нещо не се получи както трябва, той никога не е виновен, някой друг нещастник опира пешкира.
Майка й въздъхна: дъщеря й беше загубена кауза.
– Някой иска ли кафе? – попита възрастната жена, излизайки от кухнята.
– За мен недей да правиш – побърза да каже майката. – Не мога да се бавя.
Разговорите с дъщеря й винаги я оставяха без аргументи; затова се опитваше да ги избягва доколкото можеше.
– Аз и баща ти сме свободни този уикенд. Защо не наминеш да хапнеш с нас?
Клаксон на кола прозвуча от улицата.
– Трябва да тръгвам – каза жената. – Ще дойдеш ли?
– Не знам – отвърна Мелиса, сигурна, че няма да отиде.
На излизане майка й изведнъж спря.
– За малко да забравя! След месец ще ходим в Канада да подпишем едни споразумения. Може да имаш нужда от нещо...
– Не, благодаря.
Клаксонът отново изсвири настоятелно и майка й излезе бързешком. Стъклата на витрината звъннаха, когато затръшна вратата. В продължение на няколко минути Мелиса гали повърхността на масата, после се върна в стаята си.
Над лимоновото дърво, което растеше до прозореца, изящният рог на луната блестеше матово върху синьото небе. Девойката остави мислите си да я отнесат до последната нощ, в която я беше посетила тайнствената същност. Ден след ден сянката придобиваше плътност... това беше цяло щастие, защото появите й единствено смекчаваха тъгата й, потапяйки я в състояние, в което забравата действаше като успокоителен наркотик. За нещастие, връзката с майка й беше едно от нещата, което имаше нужда да забрави. В търсене на утеха отвори дневника си и започна да пише.