Заниманията по магия бяха прекъснали за три седмици. Учителката – която питомниците й наричаха Сибила – водеше съвсем различен обществен живот: преподаваше диалектически материализъм в Хаванския университет. Понякога й се налагаше да отсъства непредвидено, за да бъде на семинари, наложени от ректората.
– Трябва да се прехранвам някак – се оправда тя, когато Мелиса я попита как може да е преподавателка по марксизъм денем и учителка по окултни науки нощем.
– Това са несъвместими доктрини! – настоя момичето. – Човек може да бъде материалист или магьосник, но не и двете неща едновременно.
– Преподаването на марксизъм е част от кармата ми; нещо, което не мога да избегна. Но истинската ми същност е тук – увери я учителката, галейки покритата с воал кристална топка.
Мелиса подозираше, че жената не би могла да оцелее без познанията, наследени от баба й – ирландка, дошла в Куба преди половин век, която й е предала основата на Уика1...
Аметистът се изплъзна от ръцете й и се удари в крака й. На езика й беше да изрече проклятие, но си спомни предупреждението на Сибила: Никакви отрицателни мисли. Едно-едничко чувство за отмъщение или омраза, изпитано по време на ритуала, и всичко ще се обърне срещу теб... Защото това беше Уика: естествена магия, свързана с култа към земята, но също така използване на психичната енергия и проекцията й в заобикалящата среда.
„Трябваше да го направя снощи – укори се тя отново. – Нищо няма да стане.“
Беше длъжна да опита обаче. Сибила щеше да пита и трябваше да й каже нещо... и то нещо истинско, защото тя винаги познаваше, когато я лъжат.
Приближи се до един шкаф, където пазеше още книги, и отмести няколко тома. Внимателно извади две чаши, една кама, няколко свещи, чинийка и нещо като миниатюрен котел. Изтича до кухнята, за да вземе солницата и бутилка сухо вино. Като се върна в стаята си, остави нещата в един ъгъл. Сложи сол в линийката, вода в една чаша и вино в другата.
Затвори бутилката и за миг изпита угризение на съвестта. „Ако баба разбере за какво ползвам виното й за готвене, ще ме убие“, каза си тя. И наистина възрастната жена го къташе като вълшебен еликсир, защото с това вино овкусяваше парченцето пилешко, което й се полагаше всеки месец. Мелиса си обеща, че ще й го върне с лихвите, дори да се наложи да го купи безбожно скъпо на черния пазар.
Постави предметите, които щяха да й помогнат за упражнението по визуализация, във вътрешността на кръга, оформен от свещите. След това го обиколи с камъка в ръка, призовавайки помощта на духовете на стихиите.
Никога не беше опитвала нещо подобно. Знаеше, че не е препоръчително да се извършва без подходящ контрол, и нямаше представа какво щеше да се случи. Самата Сибила я беше предупредила, че в кръг, очертан без необходимия опит или знание, може се очаква всичко, но тя нямаше търпение. Изнамери една книга за келтска магия с няколко липсващи страници, разучава я цяла седмица и запълни пропуските с въображението си.
Затвори очи и се опита да потопи мислите си в камъка. През зрителното й поле пробягаха разноцветни отблясъци, но тя не реагира. Ограничи се да ги наблюдава, докато отново се спусна мрак и остана сама – дишаше, дишаше, дишаше... Чу кънтящ звук. Реши, че позволява на външни стимули да я разсейват, и се опита да се вглъби в дълбочината на минерала. Световъртежът й се усили. Чу глас, няколко гласа, океан от шепот, който настояваше за вниманието й. Помисли си, че ще припадне. Отвори очите си, които стискаше до този момент, и видя мъглата.
Гъста мъгла покриваше всичко. Босите й крака не стъпваха върху каменните плочи на дома й, а върху кал и треви. Опита се да познае мястото, но не успя. Някой вървеше редом с нея, крачеше напред по калния път; човек, който я водеше към мястото на важна среща.
„Въобразявам си. Сигурно е заради слънцето, което грее в очите ми.“
Но не грееше слънце. Там започваше да ръми. Опита се да види лицето на човека, който вървеше до нея, и — като в някой кошмар – не успя да помръдне главата си. Наблизо крачеше още някой – с кожен плащ, измокрен от дъжда и потъмнял от студа. Дали беше мъж или жена? Направи опит да види чертите му и фигурата изчезна.
Пред Мелиса отново бяха познатите мебели, рафтът с книгите и колекцията й от бухали и малки сови. Беше излязла от транса... поне отчасти. В полуздрача на стаята се движеше сянка. Видя я да се носи над леглото й, да се насочва към една лавица, отрупана със свещи, после да се плъзга по назъбената планина от листа върху бюрото й.