– Какво става? – достигна до нея гласът на Сибила.
– Тук има някой.
– Това е твоят личен водач; не се страхувай. Подарък от дървото е.
Гласът на жената се чуваше отдалеч. Думите й стигаха до нея все по-трудно, като че ли съществуваше невидима интерференция между това място и останалата част на света.
„Губя връзка“, помисли си Мелиса.
– Ти ме повика – каза сянката.
– Коя си ти?
– Твоят личен водач.
– Не, ти си тя.
– Тя? – повтори сянката и на Мелиса й се стори, че долавя почти присмехулен оттенък. – Ако знаеше...
– Какво?
– Аз и една личност често говорим за теб. Всеки път, когато те споменаваме, ти си Тя.
– Казвам се Мелиса.
– Името ти е маска. Всички имена са маски, освен истинското, а няма да го узнаеш, докато не му дойде времето.
– Поискай талисман.
– Чу ли? – прошепна Мелиса.
– Какво?
– Един глас...
– Това е Сибила.
– Сибила? – И изведнъж Мелиса си спомни. – А, да! Но за какво ми е талисман?
Сянката се наведе и вдигна нещо от земята.
– Ето. Това е ключ за входа към Отвъдното.
Мелиса видя кръглия син камък, приличащ на лапис лазули, който й подаваше загърнатата в черни воали фигура.
– Нямам никакъв интерес да влизам в Отвъдното – увери я Мелиса, докато камъкът падаше в отворената й длан.
– Твърде късно – отвърна сянката. – Вече си там.
Момичето се огледа около себе си.
– Това ли е Отвъдното?
– Да. Какво си мислеше?
Мелиса замълча объркана.
– Намираме се на място, където животът и животът след живота се смесват.
– Живот след живота?
– Онова, което познаваш като смърт, но смъртта не съществува.
– Взе ли талисмана, Мелиса?
– Учителката ти се тревожи – предупреди сянката. – Защо не й отговориш?
– Да, у мен е!
Едва чуваше Сибила и си помисли, че ако не вика, жената също няма да я чуе.
– Какво ще правя с камъка?
– Запази го в спомените си. Ще ти послужи да намериш това и други места.
Мелиса се опита да пробие с поглед мрака, който забулваше лицето на сянката.
– Ще ти помогне да намериш и мен – отвърна тя на незададения й въпрос.
Пейзажът потрепери като образ в някоя локва, където са хвърлили камък.
– Мелиса – чу с изненадваща яснота гласа на Сибила. – Ще преброя от десет до едно. Когато приключа, ще отвориш очи. Десет...
– Коя си ти? – отново попита тя.
– Ти знаеш – отвърна сянката.
– Девет.
– Не съм сигурна. Представям си много неща...
– Осем.
–... но мисля, че всички са абсурдни.
– Седем.
– Защо? – прошепна сянката. – Защото не изглеждат логични ли?
– Шест.
Контурите започнаха да се замъгляват.
– Ти сянката на Анаис ли си?
– Пет.
Смехът на сянката отзвуча като все по-заглъхващо ехо.
– Четири.
– Нейната сянка ли си? – настоя Мелиса, докато тъмнината около нея се сгъстяваше, и то не заради настъпването на нощта.
– Три.
– Имената не са важни – прошепна сянката. – Нито едно от тях не е истинско... въпреки че понякога са верни.
– Две.
– Какво искаш да кажеш?
– Друг път – отвърна сянката, докато се стопяваше. – Някой друг път...
– Едно.
28
Тъмнина: единствено това бе останало от онази прекрасна поляна; тъмнина, подобна на тази, която Мелиса се опитваше да прогони от ума си. Сибила не успя да й обясни много, след като се върна от странното пътуване. Жената беше сигурна само, че сянката ще бъде неин водач в следващите екскурзии.
Погледна към прозореца – твърде много облаци тази сутрин. Нищо чудно, ако бурята от онзиден се повтори. Надяваше се поне дъждът да завали следобед, защото Селесте и Алваро я бяха поканили на обяд.
Реши да не ходи на работа, убедена, че никой няма да забележи. Плюс това нямаше какво да прави, освен да седи в библиотеката и да чака да мине времето... или пък да се преструва, че работи, също като останалите, попълвайки безполезни формуляри и изказвайки предложения за безсмислени дейности. Този цирк й беше омръзнал.
– Ще дойдеш ли да обядваш? – попита я старицата, която се люлееше на верандата и си вееше с ветрилото.
– Не. – Целуна я по челото. – Отивам у Алваро и Сели.
Въпреки че от земята се издигаше пара, мирисът на вятъра вече предвещаваше буря. Дъждът влошаваше положението с транспорта. Отгоре на всичко старата канализационна система не беше поддържана и много улици се наводняваха, водата заливаше тротоарите и се качваше до верандите на къщите, което поставяше града в обсадно положение.