Пътуването беше некомфортно, въпреки че беше бързо, защото шофьорът на автобуса не се съобрази с обичайните спирки. Хората блъскаха по вратите, които сякаш бяха на път да се разпаднат, но автобусът винаги спираше далеч от всяка спирка, за да не могат да се качат нови пътници. Никой не възропта заради нещастниците, които оставаха на пътя. Сърцето на Мелиса се свиваше, като гледаше лицата на онези, които виждаха как отминава това безценно и почти митично возило, сякаш беше легендарно същество, появяващо се само по веднъж на всеки хиляда години; но нищо не можеше да направи. Когато стигна до дома на приятелите си, вече беше потисната.
– Алваро излезе – обяви Селесте, като й подхвърли две възглавнички, за да се настани на дивана. – Предполагам, че ще се забави, защото го помолих да иде до дома на китаеца да провери дали лекарствата и чая са пристигнали.
– Жалко! – огорчи се Мелиса. – Бих изпила една чаша.
– Сложи да се топли вода, докато прибера това – каза Селесте, като имаше предвид няколко листа, които размахваше като ветрило. – Все още имам две торбички чай.
Когато влезе в кухнята, Мелиса откри запалена газова печка.
– Оставила си печката включена – извика, докато търсеше каничка, за да я напълни с вода.
– Не съм я забравила – отвърна Селесте от спалнята.
– Как така?
Стъпките на Селесте се приближиха.
– Няма вода на чешмата – каза, когато влезе в кухнята. – Вземи от онова шише.
– Оставила си запалена горелка – отвърна Мелиса.
– Не е обикновена горелка. А Вечният пламък.
– Какво е? – Мелиса избухна в смях, като чу израза.
– Вечният пламък – повтори Селесте много сериозно. – Не знаеш ли в кой квартал се намираш?
– В „Луяно“.
– Не, миличка, това беше старото име. Сега го наричат „Конквистадорите на огъня“.
Мелиса се изсмя.
– Не се шегувам. Не си ли гледала филма на Ано за палеолита?
– Онзи, в който нямаше диалог?
– Аха. Спомняш ли си, че имаше две племена, които през цялото време се биеха за огъня? В този квартал се случва същото. Всеки път, когато обявят, че са докарали кибрит в магазина, настава мътна и кървава. Последния път успях да взема само една кутийка. Нямах друг избор, освен да прибегна до това изобретение на кроманьонците. Аз и Алваро се редуваме да наглеждаме пламъка, а и не се налага да хабим клечки всеки път, когато готвим. Сега палим една горелка сутринта и през останалата част от деня палим и другите с малко хартия, ако е необходимо. Така с една кутия кибрит изкарваме цял месец.
– По-скоро два. Във всяка кутия трябва да има повече от шейсет клечки.
– Не забравяй, че това са социалистически клечки. От всеки две, които драснеш, една остава без глава.
Отсъстващият поглед на Мелиса прекъсна речта й.
– Има ли нещо?
– Вчера видях майка си... Иска ми се да знам какво й се върти в главата.
– Защо не се опиташ да се сдобриш с нея?
– Няма нужда да се сдобрявам с никого, Сели. Майка ми би трябвало да си даде сметка какво става, но не желае. Баща ми е същият. Двамата са нахлупили наочници като впрегатни коне, не мога да ги понасям.
– Може би не си позволила да ти обяснят...
– Какво да ми обяснят? – изсумтя и възбудата й започна да се превръща в гняв. – От малка слушам едно и също и им вярвах, докато не видях онова заклеймяване в университета. Никога няма да забравя лицето на момичето сред ордата диваци, които го обиждаха и замеряха с разни неща, и всичко това, защото напускаше страната. Светът ми се срина.
Замлъкнаха за няколко секунди, разтърсени от спомена за онези дни. Масовата емиграция през пристанището на Мариел, близо до столицата, беше огромна травма за нейното поколение заради отприщеното насилие срещу желаещите, които искаха да избягат.
– Най-лошото е, че мнозина от тези, които викаха, също се бояха – припомни си Мелиса. – Един приятел ми призна, че се страхувал да не го обвинят в предателство, ако не се държи като останалите.
– Ти какво направи?
– Стоях там две минути като вкаменена, защото не вярвах на очите си. Помислих си, че съм полудяла и че всичко е някакво бълнуване, но минутите минаваха, а кошмарът не свършваше, затова се качих в аулата.
Мелиса премълча останалата част от онази драма. Петима или шестима студенти се бяха скрили там, преструваха се, че пишат нещо в тетрадките си, и избягваха да се погледнат. Тя също забоде очи в чантата си, сякаш беше загубила там част от живота си и трябваше да я намери на всяка цена. Очакваше, че някой внезапно ще влезе и ще я попита какво прави в онзи ъгъл, вместо да е навън и да крещи обиди срещу „дезертьорката“, както изискваше дългът й на революционерка. Никога нямаше да забрави усещането за ужас и насилие, което витаеше около нея.