– Затова вярвам в магията.
Селесте помисли, че не е чула добре.
– Моля?
– Магията е истинска: съществува. Възможно е да наситиш атмосферата с каквато поискаш емоция. Енергиите на душата се отразяват на околния свят – прошепна уморена. – Тази страна е загубена. Ще трябва цяла армия друиди, за да я пречистят от край до край. Представяш ли си колко омраза се е натрупала на острова? И всичко това е тук и трови нашата карма. Опитах се да го обясня на родителите си, но не пожелаха да ме чуят.
Селесте започна да изважда чаши.
– Винаги има някой въпрос, по който не се разбираме с родителите си – каза, за да я успокои.
– В моя случай не е само един въпрос. Преживели са същото като мен; затова не им прощавам тяхната заслепеност.
– Не забравяй, че са отдали младостта си на една идея.
– Не ми повтаряй онова, което знам. Но ми кажи, кое е по-лошо: да признаеш, че си живял в лъжа, или да умреш в самозалъгване?
– Предполагам, че самозалъгването е по-лошо, но не мога да говоря от името на другите. Може би на тяхно място бих постъпила по същия начин.
– Само че аз не! Мразя самосъжалението. Вместо да се съжалявам, предпочитам да кажа: „Мамка му, каква тъпачка съм била!“
Селесте си прехапа езика, за да не се засмее, но не успя. За малко да се залее с горещата вода.
– Извинявай.
Но Мелиса не беше обидена.
– Възможно е да си права – съгласи се, докато слагаше захар в чашата си. – Трудно е да си представиш какво...
Чу се звънецът на вратата.
– Кой ли е сега? – измърмори Селесте, като остави чашата си до мивката.
– Може би е Алваро.
– Той има ключ.
Мелиса се върна в малкия хол, докато слушаше неясните гласове на Селесте и на още някого. Издрънчаха съдове и прибори и Селесте влезе с чаша в ръце.
– Рохер е – каза тя, настанявайки се на мястото си.
– Кой?
– Не си ли спомняш? Приятелят на брат ми. Запознах те с него, когато бяхме тръгнали да купуваме хартия в университета.
– Онзи тип, който не спираше да ме зяпа?
– Шшшт! Тихо! – прошепна Селесте. – Оставих го в кухнята да си налее чай.
– Какво прави тук?
– Вчера се обади да пита за теб и...
Мелиса скочи на крака, остави чашата на пода и прошепна:
– Кажи му, че ме няма. Кажи му, че съм...
Твърде късно. Рохер влизаше в стаята с чаша чай в едната ръка и две книги в другата.
– Изглежда съм уцелил момента.
Сложи чашата върху масичката, после седна и постави двете книги върху коленете си. С бавни движения извади продълговата яркозелена кутийка.
– Може ли да пуша?
Селесте му подаде пепелник. Димът – ментолов и чуждоземен, се разстели из стаята. Въпреки че Мелиса мразеше цигарите, този свеж и мъжествен аромат й хареса.
– Кога ще прочета нещо твое? – попита я той. – Чух, че пишеш много добре.
Същите думи, изречени от всеки друг, щяха да й прозвучат твърде покровителствено, но Мелиса долови в тях неприкрит интерес. Нямаше обаче да позволи да я размекнат така лесно.
– Ще ти покажа нещо, когато ми дадеш някоя от твоите книги – отвърна тя и добави отмъстително: – И аз не съм чела нищо твое.
Вместо да се подразни, той се усмихна.
– Имате ли планове за днес? Каня ви на обяд.
Спогледаха се нерешително.
– Съжалявам, но аз не мога – каза Селесте. – Алваро всеки момент ще дойде и имаме работа. Може би Мелиса...
– Не знам – поколеба се тя, защото жестовете на Рохер, докато мачкаше цигарата, започнаха да й въздействат обезпокоително. – Може би някой друг ден. Аз също трябва да свърша някои неща.
Рохер се усмихна тайнствено, сведе поглед към книгите и след като загаси фаса в пепелника, издиша дима към тавана.
29
(ОТ ДНЕВНИКА НА МЕЛИСА)
... И тогава произнесе вълшебната дума: „Анаис“. Знаеше всичко за нея, повече, отколкото аз самата бях успяла да проуча. Изглежда, беше наясно с всяка повратна точка на идеите й, знаеше наизуст всяка лекция, която беше изнесла през последните години от живота си. Именно Рохер ми потвърди онова, което усещах интуитивно: нещо липсваше в онази книга с грижливо подбрани писма; нещо, което той знаеше, защото го е чел някъде другаде. Липсваше същността на онзи вътрешен импулс, превърнал Анаис в смело създание, което без страх се изправя срещу демоните си. Писмата бяха скрили не само любовната връзка между нея и Хенри, но и един друг аспект, който я беше накарал да прекрачи отвъд табуто: страстта й към Джун, съпругата на Хенри Милър. Анаис се беше влюбила в нея през очите на писателя. Колко мъчителна и зловредна е любовта! Докато Хенри говорел на Анаис за красотата на Джун, се задействал някакъв механизъм на чувствителното женско подсъзнание. Без да знае, Хенри подготвил почвата, за да може Анаис да се влюби в Джун от пръв поглед.