Спомних си онова платоническо преживяване от юношеството, както и опита на други мои приятелки, които бяха споделяли с мен, че са се предали на подобни чувства. Въпросът, който винаги си задаваме пред някоя съперница, е един и същ: „Какво толкова изключително притежава тази жена? Какво е намерил у нея?“ В този миг отговорът може да поеме по който и да е от двата пътя: първият – ирационален, където ревността се превръща в мания или омраза; вторият – не толкова разрушителен, въпреки че наистина е по-странен и се изразява в нездраво любопитство, което често се превръща във вариант на сексуално привличане.
Сигурно нещо подобно се е случило на Анаис. Но за разлика от други жени тя не се е опитала да прогони зараждащата се страст. Тъкмо напротив, приела я с цялата й сила. И макар че никога не я е осъществила, смелостта й да се отдаде на тази любов я беше превърнала в символ на пламенно и безгранично „аз“; в един вид героиня, за която закон са само импулсите, извиращи от духа й.
Рохер познава добре всички безумия, процъфтявали тайно в Париж през 30-те години, също така и други, за които едва загатна и обеща да разкрие по-късно. Въпреки това зад думите му, изглежда, се крие нещо повече от обикновена начетеност. Всеки би казал, че разбирането му за събитията идва от пряк опит: сякаш в даден момент е могъл да обсъди тези данни със самата Анаис...
Той е едновременно привлекателен и будещ боязън мъж; един вид змия, която омагьосва със слово и поглед. Имам чувството, че лесно би могъл да манипулира ближния си, оставяйки го на произвола на каквато и да било интрига.
Докато ме затрупваше с данни за Анаис и епохата й, забравих къде се намирам, едва разбрах кога е дошъл Алваро и чувах само гласа на Селесте, която се намесваше от време на време в този безкраен монолог.
Преди да си тръгне, ми остави книгите. Едната от тях, на английски, беше сборник със съкратени откъси от Дневник с експлозивното заглавие: Кръвосмешение. Другата, също съставена от неиздавани текстове, звучеше обещаващо като първата: Хенри Милър, неговата съпруга и аз.
Разменихме си телефоните и той настоя да вечерям с него. Истината е, че не исках, но ми се стори невъзпитано да откажа след като бях приела книгите.
Сега, когато лежат върху бюрото ми, призракът на Анаис се издига по-осезаем отвсякога и една идея се върти в главата ми. Не съм я споделяла с никого, дори с Тирсо, защото подозирам, че наистина ще ме помисли за луда, но става дума за възможност, която не мога да пренебрегна: ако съм била Джун в предишен живот, това би обяснило защо сянката на Анаис ме преследва толкова настоятелно, също така би обяснило собствената ми обсебеност от нея.
Някъде бях чела, че истината може да бъде по-странна от измислицата.
30
Мелиса отказваше да стане от леглото, защото не успяваше да се освободи от тежестта в корема. Когато отиде до тоалетната, реши твърдо, че ще потърси някакво извинение, за да не ходи на работа. Менструацията й беше дошла, а за капак й бе останал съвсем малко памук. Вече повече от месец минаваше ежедневно през аптеката и получаваше един и същ отговор: няма. Идеята да си сложи парче плат между бедрата – като жените от Средновековието, накърняваше достойнството й. Реши да се обади на Сусана.
– Това не е проблем – успокои я приятелката й. – Най-напред ела на събранието. Чух, че се задават лоши работи, и е по-добре да сме подготвени. После ще идем у нас. Там ще ти дам нещо.
– При всички положения не се чувствам добре.
– Вземи два аспирина.
При тази почти категорична заповед Мелиса нямаше друг избор, освен да излезе. Преглътна безпокойството, сънливостта, раздразнението си и цялата гама от усещания, които бяха месечният подарък от хормоните й. Когато стигна до службата, събранието вече беше започнало. Сусана й помаха от един ъгъл.
– Нещо ново? – прошепна Мелиса.
– Ще ни дадат грамота за преизпълнение на поставените задачи.
След доклада, прочетен от зам.-директора – който завърши с аплодисментите на дисциплинираното множество, – дойде ред на секретарката на Синдиката, която започна да изброява новите директиви, оправдаващи някои отсъствия. Например: занапред ще може да се иска позволение за неявяване на работа заради липса на обувки. Обясни, че са били принудени да вземат това решение след пет случая на другари, на които се наложило да си останат у дома, защото нямали какво да обуят. Също така ще се приемат отсъствия на жените в дните на месечния им цикъл, защото превръзките и памукът бяха ограничени и голям брой жени нямаха достатъчно чаршафи или кърпи у дома, които да използват през въпросните дни.