Понеже не беше в настроение да чака, реши да върви пеша. По пътя си спомни за книгите, които я очакваха, и реши да започне от по-тънката. Скоро щяха да дойдат почивните дни и не искаше да иде на вечерята, без да е прочела нито едната от двете. Знаеше, че Рохер ще я обсипе с въпроси, вероятно щеше да я подложи на подробен изпит, а тя не желаеше да се покаже като някоя глупачка пред онзи енциклопедичен денди.
Докато вървеше по улица „Линеа“ към тунела, който щеше да я отведе до Кинта авенида, си помисли колко объркан е животът й. Е, объркан беше много скромно понятие. Смайващ: това беше точната дума. В някои моменти страдаше от необяснимо неразположение, нещо като чиста проба емоционално гадене. Какво ли беше това? Истерия? Невроза? Параноя? Или всички тези болести накуп, плюс още нещо по-различно, което не успяваше да определи? Би й харесало да постъпи като датския принц: „Смърт... Заспиваш... Заспиваш... И сънуваш може би.“ Но идеята звучеше по-добре на езика на нейното съвремие: Забравяш... Полудяваш... Затъваш в бълнувания.
Гневът, с който се бяха опитали да я надъхат от детството, се обръщаше срещу собствените си подбудители. Беше се превърнала в хитро животно, в звяр, който отказваше да се подчини на автоматизма. Следите й започваха да изпълват града. Вършеше злодеянията си нощем, бягаше бързо като пантера и се подиграваше на дебнещите ловци.
Почувства влагата, която мокреше бельото й – доказателство, че все още имаше власт. В тялото й кипеше живот; дали щеше се роди, или не, зависеше само от нейната воля.
Излезе от тунела, чужда на неразположението, което хормоните й причиняваха, безразлична и към няколкото жени, които се опитаха да й посочат, че струйка кръв се стича по краката й. В този момент умът й не функционираше като ума на останалата част от човечеството, защото надушваше леката миризма на женска, която се изплъзва от тялото си. Беше котка, готова за скок, предизвикателна и нащрек, върху онази страна, която приличаше на горещ ламаринен покрив.
32
(ОТ ДНЕВНИКА НА МЕЛИСА)
Почти не обърнах внимание на таксито, което взехме, за да стигнем до ресторанта. Спомням си само онази смесица между испанска кръчма и таверна в стил Едуард, където най-накрая докоснах ръцете му. Говорихме си за много неща: за ледниковите епохи, за Реймънд Чандлър, за китовете самоубийци, за импресионизма. Беше лесно да се приказва с него. Сякаш ме познаваше цял живот. Сякаш винаги съм го познавала. Не започвахме диалог; подновявахме разговор, който бяхме оставили недовършен.
Когато излязохме, валеше като из ведро. Блузата ми залепна за тялото и той си свали сакото, за да ме покрие до хотелската стая. Сложихме дрехите да се сушат до климатика.
Понякога умът се държи като гаден предател. Ако се опитам да си спомня какво казах аз, какви бяха жестовете му, в каква последователност се случиха нещата, успявам да видя само неясни откъслечни образи. Имам удивителна визуална памет за всяка напечатана фраза или име, които са минали пред очите ми; но когато става дума за емоционални преживявания, зрението е най-слабият ми водач. Тогава трябва да се позова на други сетива, които почти не използвам заедно с разсъдъка или логиката си. Обонянието и вкусът са най-мощните. Затварям очи и все още усещам уханието му на виолетки. Когато му казах: „Ухаеш като Александър Велики“, ме изгледа учуден. Разказах му, че императорът е бил известен с аромата на потта си... И не мисля, че е просто мит. Има хора, които се раждат с изменения на жлезите, променящи обичайната миризма на тялото. Очевидно такъв бе случаят със завоевателя на империи, а също и с моя любовник, който като историк не можа да скрие колко галещо за егото му беше това сравнение.
Минаха няколко часа, откакто се разделихме, но дрехите ми все още ухаят на мента и целувки. Душа се като отчаяно животно и чувствам аромата му, полепнал по косите ми. Обхождам с език венците си. И сякаш все още мога да усетя вкуса на тялото му, сякаш все още се намира на произвола на зъбите ми... Мъжката кожа обикновено не приканва към целувки. Тя е направена, за да бъде хапана здраво и бързо, безмилостно; но не и неговата, с мека и нежна текстура: кожа, създадена да бъде лизана.
Още чувам думите му, които продължават да отекват в паметта ми, непрестанно, без почивка. Не исках да ги каже, но в същото време жадувах да ги чуя. Подобно на пророк, изреждаше странни заклинания за страст – маски, еликсири, хилядолетни артефакти – и измисляше легенди за неясни желания и тайни удоволствия... Всичко това – родено от собственото му въображение, защото той можеше да се превръща в каквото пожелае и да се умножава в легион от същества, които сякаш възкръсваха в душата му.