Лека-полека леглото понесе повече от две тела. Сякаш някакво трето присъствие придоби живот – подхранвано от неговите бълнувания. Между нас имаше още някой, сякаш сянката на Анаис беше тук. Тя владееше и двете тела: неговото, където придобиваше живот, все едно бе демоничен сукуб, и моето, което беше нейното поле за удоволствие. Беше жена, а не мъж, растеше и се разтягаше вътре у мен; успяваше да ме издигне до върха, който едновременно с това беше и бездна; целуваше ме и проникваше зад онзи праг, до този миг прекрачван от същества от един-единствен и строго определен пол.
Как да нарека това? Магия, екстаз, халюцинация? Смътен спомен за нещо, което сме били? Едновременно бях любена от хиляда мъже и хиляда жени. Там бяха Анаис и нейната сянка, и всеки мъж и жена, които са се търсили в продължение на хилядолетия. Беше като да се любиш с всички души на вселената. Все едно правиш любов с Бога. Все едно си обичана от богинята.
Настъпва нощ и е новолуние. Загубена съм.
33
След излизането с Рохер имаше чувството, че се движи в мъгла. Не знаеше за какво да се задържи. Разкъсваше се между желанието да го види отново и порива да избяга някъде далеч, където никога няма да я намери.
Спомни си за уговорката да иде в дома на Сибила, но не беше сигурна, че ще може да направи второ пътуване в тези условия. При всички положения реши да опита.
Приближаваше ураган и по улиците се мяркаха съвсем малко минувачи. Мелиса винаги беше подозирала, че климатът влияе на темперамента на хората. Затова тъгуваше за зимния сезон, предшестван от апогея на циклоните. На Карибите студът беше благословия. Имаше повече тишина и по-малко насилие. А до идването на тази вълшебна зима оставаха няколко седмици.
Пристигна в дома на Сибила обзета от преждевременно щастие. Жената пиеше чай на верандата и наблюдаваше силния вятър, който брулеше розите.
– Тази година ще бъде много студено – обяви тя.
Мелиса не се усъмни в предсказанието й.
– Искаш ли чай?
– Не, предпочитам да започнем.
Отидоха в библиотеката, където беше тъмно и уютно. Със затворени очи, като се бореше да овладее нетърпението си, Мелиса скоро визуализира светлината.
– Приближи се до светлината – заповяда учителката й.
Тя пристъпи към сиянието и почти мигновено усети твърдостта на камъка, който се появи между пръстите й. Сибила усети слисването й.
– Какво става?
– Талисманът ми – промълви Мелиса. – Талисманът е у мен.
Беше същият лапис лазули, който й бе дала сянката при предишната им среща, но не помнеше тази плетеница от зелени венички, украсяващи сега повърхността му. Винаги ли са били там? Нямаше време за разсъждения. Вдигна поглед. Блясъкът я привличаше, сякаш бе преживяла бърза метаморфоза. Направи една крачка и се видя обвита в онзи леден огън, със следващата излезе на полянка сред гора. Не беше същата, където бе говорила със сянката, и се уплаши за момент, докато не си спомни предупреждението на Сибила: през онзи вход можеше да се озове където и да е.
– Потърси наставничката си.
Чисто инстинктивно отново докосна камъка, погали го с пръсти и го стисна в юмрук.
„Ела – повика я наум. – Имам нужда от теб.“
Не чу никакъв шум, въпреки че усети появата на сянката зад гърба си. В полуздрача й се стори, че различава извивката на буза и очертанията на носа й, но това бяха бегли впечатления, които се разсеяха с едно движение.
– Забави се – прошепна сянката.
– Името ти... – започна Мелиса.
– Обясних ти, че имената не са важни. Почти всички са фалшиви. Плюс това е по-добре да не разгласяваш истинското. Когато откриеш своето, не го казвай на никого.
– Защо?
– Истинското ти име е най-силното оръжие, което може да дадеш на враг, вещ в магията.
– Нямам врагове, а единственият опитен в магията, когото познавам, е Сибила. Тя ме доведе дотук.
– Човек никога не знае.
– Не искаш да признаеш коя си, защото мислиш, че не съм готова, но ако си била Анаис, присъствието ти в живота ми има само едно обяснение: аз сигурно съм преродената Джун.
Сянката не отговори.
– Вярно ли е?
– Почти.
– Що за отговор? – възропта Мелиса. – Идентичността може да е истинска или фалшива. Няма средно положение.
– Това е една дълга, хилядолетна история. Ела...
Тръгнаха под дърветата. Короните им растяха толкова нагъсто, че беше невъзможно да се определи дали е сутрин или вечер. В един момент стигнаха до голо място. Под сянката на обрасла с мъх скала се издигаше пиедесталът на купел, където, изглежда, се събираше водата на вековете.