Усмивката на Мелиса лека-полека угасна.
– Не говори за нещо, което не познаваш.
– Знаеш ли защо толкова ме е яд? Защото интелигентен човек като теб вярва в тези бабини деветини за преражданията. Това не е здравословно.
Мелиса избухна.
– Дали вярвам, или не в тези бабини деветини, си е мой проблем. И за твое сведение случващото се в главата ми е по-приятно от онова, което виждам всеки ден в тази страна. Ако това означава, че се побърквам, определено предпочитам да си остана така, отколкото да се налага да живея в тази гадост.
Тирсо погледна Ернесто. Въпреки че не размениха и дума, Ернесто започна да подозира, че приятелят му има право. Насили се да се усмихне и зададе някакъв глупав въпрос. Тирсо стисна устни и продължи да бели картофи, като не обръщаше внимание на кръвта и парещата болка, които бликаха от мястото, където се беше порязал.
37
Бил е много красив мъж, ако се съди по онази снимка, на която приличаше по-скоро на гръцко божество, отколкото на смъртен. Но това не обясняваше какво се бе случило между Анаис и него, защото не беше какво и да е лице: гръцки бог бе неговият собствен баща. Мелиса се разкъсваше между две противоречиви чувства: погнуса и заслепление. На снимката се виждаше млад мъж с дълга коса, с почти женска красота и черти, подобни на пианистите и композиторите от романтизма, включително Шопен и Лист; само че този музикант, който по-късно е щял да бъде бащата на писателката, е бил много по-красив от своите починали колеги. Такъв сигурно го е познавала девойката, която по-късно щяла да го превърне в свой любовник.
Мелиса беше поразена от ужас. Дори не можеше да го обвини в педофилия, защото Анаис не е била малко момиченце, когато се среща с него в хотела му, и защото именно тя го съблазнява. Връзката им можеше да има само едно определение, същото, което беше дало заглавието на книгата: кръвосмешение. Как се беше случило подобно нещо?
Разбра, че няма друг начин, освен да се разрови в детството на Анаис. Знаеше, че съществува дневник за първите й години. Рохер й беше прочел няколко пасажа, но не й даде книгата, защото беше собственост на архива на университета. Трябваше да я потърси, за да открие препратки, които щяха да й помогнат да разбере първопричината за тази странна любов.
Един неин приятел, който работеше в Националната библиотека, й намери Дневник от детството, един от най-малко известните текстове, може би защото хората обикновено не обръщат внимание на мечтите и желанията на децата, като че ли това са капризи на недовършена душа, или сякаш не разбират, че сред техните гукащи страхове се крие коренът на голям брой бъдещи нещастия... и вероятно следата на хиляди минали животи.
Прочитът на този дневник я смути до крайност. Забелязваше прилика между мислите на онова дете и собствените си тревоги: решението й да чете повече, за да компенсира времето, загубено в забавления; убеждението, че единственото й удоволствие е да се потопи в света на страниците и буквите, където тя е Всезнаещата Богиня; жаждата й за самота, за да подхранва съзерцателния си дух; отхвърлянето на съвременния свят и афинитета й към ерата на големите замъци... Онзи Дневник съдържаше мисли, които самата Мелиса споделяше, защото бяха минали през ума й години по-рано. Беше удивително. Тя и Анаис са си приличали още от детска възраст, като изключим онази странна любов. Почувства нейната беззащитност, самотата и отчаянието й пред необяснимото отсъствие на бащата. Навсякъде четеше един и същ мъчителен въпрос: „Защо не мога да бъда с него?“ А после безумната й изповед след причастие, когато признава как й се струва, че вместо тялото Христово целува и приема тялото на баща си.
Омагьосана пред такова светотатство, Мелиса страдаше заедно с малкото момиче, което продължаваше да жадува за баща си. Как й се искаше да я прегърне и приласкае! Да я увери, че желанието й да я пази е толкова голямо и всяка друга любов е излишна. Колко мъка й причиняваше съзерцанието на онази тъга от непреодолимата дистанция на времето, безсилна да я облекчи!
Най-накрая стана свидетел на мъчителната кулминация на тази връзка, с години подхранвана от епистоларен огън, докато достигне връхната си точка във взаимното обладаване на двете тела. Но тя отказа да ги съди по човешките закони. Може би онази телесна връзка между баща и дъщеря е била единственият начин, който две души близнаци са намерили, за да запълнят накуп толкова години раздяла. Може би това е бил най-отчаяният начин, с който са се надявали да възстановят една любов, осакатена от обстоятелствата. Било е почти самоубийствено деяние, но никой от двамата не е могъл да му се противопостави: нито Анаис, вече омъжена и във вихъра на любовния си живот, нито авантюристичният пианист, преситен от жени и болен.